„Баща ми беше пожарникар. Виждах го как се прибира изморен и миришещ на дим след всяка смяна. Миризмата на пушек е от тези, които не можеш да заличиш не само от кожата, но и от съзнанието си. Запечатва се по начинa, по който разпознаваш аромата на любимите си хора. След работа, сядаше на дивана и ме прегръщаше, а аз го разпитвах за трудностите с които се е сблъскал, но той никога не ми говореше за тях. Говореше за спасените хора и за това, че героизмът не се измерва в трудностите, които си преодолял, а в човешките животи, които си спасил. Още там, на дивана, реших, че искам да бъда пожарникар и да бъда герой – същият като татко.“
„Роден съм в село, което се намира на границата. Отраснах, виждайки всеки ден граничната бразда и хората от другата страна. Дядо ми разказваше за границите – държавната, културната, ценностната. Разказваше ми за това как преди време сме били едно. Показваша ми карти и ме приспиваше с приказки за границите. Тогава не го разбирах, но знаех, че е прав. Не разбирах напълно защо не трябваше да минавам от другата страна, но спазвах неговите заръки. След няколко години дядо се разболя и малко преди да умре ми каза „Границата не е, за да те дели от другите, а за да те сближава със своите. Да пазиш границата, значи да пазиш семейството си, общността си, държавата си. Пази своята граница и уважавай чуждите“. Това беше не само моментът, в който разбрах какво е границата, но и в който избрах да я пазя. Това беше мигът, в който реших да стана граничен полицай.
Днес, всеки ден отивам на работа, разбирайки напълно какво означава изразът „Нито крачка назад, зад нас е България“
„Аз съм баща и това, на което уча сина си е да уважава не само мен като родител и да се гордее с това, че татко му е полицай, но да уважава хората в униформи. Уча го да уважава не само полицаите, пожарникарите и спасителите, но и лекарите, учителите, адвокатите, съдиите, заварчиците, шофьорите в градския транспорт и всички хора, защото ние сме част от едно общество и от една държава – България и от това дали се уважаваме и зачитаме труда си зависи в каква страна ще живеем.“
„Аз съм майка и дъщеря ми се гордее изключително много с това, че съм полицай. Тя знае, че се грижа не само за нейната сигурност, но и за сигурността на нейните приятели в детската градина. Това, което не знае, е че мечтая за деня, в който системата ще се промени и няма да е толкова тромава. Не знае, че мечтая за деня, в който не само близките ми, но и всички граждани ще се гордеят със своята полиция. Вярвам, че този ден ще дойде. “
Уточненият план на бюджета на МВР за 2016г. е в размер на 1 130 931 720 лева, но знаем ли как се разходват по направления? В снимките към настоящата публикация можете да видите актуални данни за разходите към 31 март 2016 г., тъй като финансовата информация за първото полугодие все още не е публикувана.
„Знаеш ли, ние, българите, сме един тъжен народ. Подиграваме се на полицаите, пеем песни за „ушев“, плюем го и осмиваме системата, а когато сме в беда именно „ушев“ е единственият, който може да помогне и от „разпни го“, започваме да скандираме отново „осанна“, а той – оплютият само иска да е полезен на хората и да им помага.
Най-тъжното е, че се чувствам горд с професията си, единствено и само, когато има страдание. Гордост и страдание в нашият случай са синоними. Хората се сещат, че си професионалист, че си призван да служиш, че си от добрите и че помагаш, само когато има жертви и когато ги е страх.
Много ми се иска хората да ми дават поводи за гордост в дните, в които са добре и се чувстват сигурни и спокойни, защото това са дните, за които аз работя. Искам да се гордея с професията си в тези дни, а случаите, в които има страдание и болка да са по-скоро изключение, отколкото правило.
(…)
Знаеш ли, преди време беше цинично, но сега е тъжно и безнадеждно. Тъжно е, че хората разпознават мен като полицай в истинският смисъл на думата, само когато страдат. И е тъжно, и е самотно!“
Снимка: СФСМВР
„За разлика от много мои колеги, никой в рода ми не е полицай, но станах такъв, заради баща си. Баща ми, цял живот създава и извайва фигури, като дава живот на дървото. Той искаше да види своебразно продължение на своя труд – искаше синът му да пази, това което той и хората около него бяха създавали и принципите, които бяха следвали толкова много години. Баща ми искаше да види сина си в униформа, защото вярваше, че да пазиш хората е дълг на всеки човек, а чрез мен щеше да се изпълни нашият семеен дълг пред обществото. Баща ми, искаше да стана полицай, не само защото за него това беше огромна чест, но и защото вярва, че да пазиш и да се грижиш за сигурността на Родината си е дълг. В денят, в който сложих униформа за първи път усетих колко тежи отговорността, която поемам, но усетих и гордостта, която изпълни дробовете ми. Гордост, породена от дългът, който имаш и принципите, които следваш. Гордост, която и до днес усещам, когато видя човек, на който съм помогнал. Гордост, която виждам в очите на близките си. Гордост, породена от любовта към професията, защото за мен да си полицай означава да живееш достойно, да пазиш честта и да помагаш на хората. Гордост, породена от изборът, който направих в знак на синовна обич и който се оказа единственият правилен за мен самия.“
Снимка: Антонио Хаджихристов
Все по-често виждаме самотни пожарникари, които се борят с огнената стихия, а ако са повече то задължително около тях има минимум два-три пожарни автомобила.
Замисляли ли сте се някога на какво се дължи фактът, че броят на пожарникарите е равен на броя на пожарните автомобили?
Една от причините е, че пожарникарите са малко и недостигат. Другата причина е много по-страшна и се дължи на нормативен пропуск и липсата на минимален брой пожарникари в екип. Въвеждането на минимален брой се отлага във времето и очакваме да има такъв едва средата на 2017 г.
В същата тази наредба пише, че при произшествие в затворено помещение, екипът от пожарникар и шофьор / най-честата практика/, трябва да изчака друг екип преди да влезе в горящото помещение. Това поставя приелите сигнала пожарникар и шофьор в безизходица: да влязат да помогнат на пострадалите или да изчакат помощ, около 15 – 20 минути в големите градове и много по-дълго време в малките, където помощ може да дойде от отдалечен град. По-скоро изключение, отколкото практика е на смяна да дежурят по трима, четирима пожарникари, като това е броят на дежурните в някои големи градове. В малките населени места положението е много по-страшно.
Следващият път, когато видите пожарникари, които стоят пред горяща сграда и не влизат да гасят пожара, не се гневете на тях, а на системата, която позволява да се случи това.
Следващият път, когато чуете за пострадал пожарникар, не забравяйте че много често това се е случило, защото на сигнала са се отзовали двама – единият е влязъл сам в огнената стихия, защото другият трябва да го осигури с вода. А трети няма.
Фотограф: Силва Тонева
Последни коментари