Вървейки покрай едно училище тази сутрин, няколко тийнейджъра, на възрастта на сина ми, ми подвикнаха „Ей, смешник, къде ти е маската?“. Обърнах се, погледнах се и от гърдите ми изскочи горчив и болезнен смях. Точно като на Жокера в едноименния филм. И да, гледал съм го, но не съм повлиян от него, макар, че има много прилики между мен и него. И не само…

Всяка сутрин слагам униформата си и с това въплъщавам държавността, законите и охраната на правото.
Всяка сутрин човекът, който съм, с неговите, проблеми и житейски дилеми е изтласкван на заден план от полицая, който е призван да служи и да пази.

Всеки ден се изправям пред десетки казуси и проблеми и още толкова неудовлетворени, разочаровани и наранени граждани.

Всеки ден се сблъсквам със системата и се опитвам да работя качествено въпреки нея, защото виждам тъгата, болката и безнадежността в очите на хората.

Всеки ден е изпитание, защото да си полицай, който спазва и налага спазването на законите в България, става все по-трудно и сложно.

Всеки ден е предизвикателство, защото когато видя пребита от сина си възрастна жена или размазано от баща си дете искам да въздам справедливост, но не това са правилата в правовата държава.

Всеки ден чувам десетки, даже стотици, истории и голяма част от тях ме трогват, но в много от случаите не мога да направя нищо, защото системата не ми позволява и защото правилата са такива.

И да, повлиян съм. Но не от наградите Оскар и филмите, които награждават, а от житейските съдби. Има истории, които ме докосват дълбоко и пропукват душата ми. И тогава поглеждам към кубинките и униформата и си припомням, че съм полицай и че независимо колко силно искам да помогна има правила и закони, които ми позволяват или ме ограничават да го направя. И няма нищо по-важно от това, защото това е правовата държава. Всичко друго би било самоуправство и анархия. А какви са законите и системата ни, и каква е държавата ни – това е друга тема и дискусиите за това би следвало да са в приоритетите на други институции, а не на МВР.

И да, имам колеги, които имат финансови и семейни проблеми. Голяма част от нас са така, но това не е основание или оправдание за нарушаване на закони и правила.

Голяма част от нас са любители на седмото изкуство – вдъхновяват се, съпреживяват и биват разтърсени от историите и начина, по който са разказани. Това не означава, че слагат маските на Жокера, започват да сглобяват Батмобили или се превръщат в доктор Франкенщайн.

Генерализациите са признак на ограниченост и духовна нищета. Нищета, от която ме е срам. Нищета на хора, които ме карат да ходя с наведена глава. „Колеги“, които ме карат да се срамувам от униформата.
И това не е проблем на хората, а на системата и държавата. Те са тези, от които истински ме е срам.

Снимка: Интернет
Текст: Фондация „Общество и сигурност“