Димитровград…

Гърмен…

Харманли…

Ихтиман…

Ботевград…

Гълъбово…

Това са само част от местата, които изникват в съзнанието ни, когато чуем за поредния сблъсък  между лица, населяващи ромски квартали и полиция.

Сюжетът, обикновено е един и същ и включва няколко основни героя:

1) група шумно празнуващи граждани, за които няма нищо по-важно от купона и не разбират необходимостта на останалите групи хора от това да им е тихо и да спят през нощта, а и не разбират защо това представлява нарушаване на обществения ред.

2) група граждани, живеещи в съседство, които не могат да почиват и са пряка жертва на количествено натрупване на шумни купони, което драстично намалява качеството на техните живот и здраве.

3) полиция, която е извикана, за да въдвори ред и да наложи спазването на закона и е последната надежда на едната група граждани за тишина, спокойствие и мир.

В познатата ни до болка сюжетна линия, обикновено полицията ходи на подадения сигнал по два и повече пъти и протоколите са ясни – призовава да бъде прекратено нарушаването на обществения ред, което много често се случва още от първия път, но ако има второ подаване на сигнал, нарушителите, които посрещат полицията вече са доста по-многобройни, по-самоуверени и не се подчиняват на полицейско разпореждане да спрат музиката и да се разотиват. И ето тук се появяват тухлите, пейките, мотиките и сатърите.

Развръзката също е обичайна – полицаите употребяват сила ( изцяло в техните правомощия), задържат нарушителите и правят всичко необходимо, за да разпръснат събралата се и въоръжена с подръчни средства тълпа. Ако полицаите са много по-малко от празнуващите,  то полицейските патрули се оттеглят и нахлува жандармерия, която прилага абсолютно същите методи. Епизодът обикновено завършва с няколко жители на гетото, които са вкарани в ареста и техни близки, които обясняват как „полицията бие наред“, „мятахме тухли по колата, а не по полицаите“, „имаше сатър, ама щото помагаше да нарежем пилето“ и т.н. Водеща версия е, че задържаните никога не са посягали на полицията, а полицията е влязла и е била масово деца, жени, старци и т.н.

Успоредно с всеки случай, в който има сблъсък между полицаи и представители на ромската общност в някоя (или няколко) национални медии се съобщава за случаи, в които полицаи са били наред – я, двойка младежи на улицата, я, младеж в заведение, блъснали са пешеходец или пък са хванати да крадат в някой магазин.

И в този контекст искаме да кажем няколко неща за полицията:

1. Полицията не търси общ език и не преговаря с нарушителите на обществения ред, а въдворява ред с всички позволени ѝот закона средства и да, употребата на сила е едно от тях.

Идентифицирането на моментното състояние на нарушителя, намирането на общ език с него и убеждаването му да спре да нарушава закона не е работа на полицаите, а на психолозите.

Детайлното разбиране и подкрепа на културните различния и норми, както и традициите в шумното празнуване на сватби и рождени дни не е работа на полицаите, а на антрополозите.

Запознаването на населението с важността да се спазват законите на Република България и факта, че дадени хора имат както права, така и задължения не е работа на полицаите – това е работа на учителите и на неправителствените организации, които се занимават с интеграция и защита на човешките права през последните 20 години.

Решаването на социално-битовите и икономическите проблеми на различни етнически общности не е работа на полицаите, а на държавните институции и по-конкретно на Правителството на Република България.

2. Полицията не присъства в гетата, не защото се страхува или дискриминира, а защото полицаите са малко и защото не е взето управленско решение да има такива в дадени ромски квартали. И не, присъствието на полиция няма да реши проблемите с /в гетата.

Недостигът на полицаи се усеща масово и не е само в гетата, но и във всички български села. Начинът, по който катастрофира идеята за „полицай във всяко село“ е изключително добър пример за това как би катастрофирала и идеята за полицай във всяко гето. И не, проблемите в гетата няма да се решат, ако има полицаи, защото те са резултат на неуспешни политики на всички нива – образователна, интеграционна, здравна, социална, икономическа. Присъствието на полиция в гетата само временно ще тушира напрежението и ще създаде усещане  „ненаселяващите“ гетата граждани, че то не съществува и ще бъдат изненадани, когато хората от гетото се мобилизират, преодолеят полицията и излязат от него. 

3. Полицията се появява там, където всички институции са се провалили.

Навлизането на тежко въоръжени представители на органите на реда се случва и  налага там, където диалогът и преговорите между дадени групи е невъзможен и напрежението ескалира, а обществените норми и закони не се спазват от една  от двете групи. Изключително удобно е след приключването на поредния конфликт гневът да се фокусира върху полицаите или върху ромите, а не върху тези, които реално са отговорни и допринесли за тази ситуация. Полицията е тази, която трябва да бъде твърда и принуждава гражданите, независимо от какви етнически общности са, да спазват правилата, нормите и да не прекрачват границите. И полицията трябва да бъде окуражавана да прави това, защото ако полицията не действа по този  начин, идват тълпите, самоорганизирали се граждани, които въздават свое собствено правосъдие. А тяхното правосъдие е племенно, примитивно и няма нищо общо с правовата държава.  Няма нищо по-важно, докато полицията се опитва да върне дадени групи към поведението на граждани на демократична страна, тези граждани, които са готови да въздадат правосъдие да поискат всички провалили се институции и организации да признаят този си провал и да започнат да решават проблемите с гетата. Този път истински и реално. Без замитане под килима. Без десетилетия и толериране, а по силата на законите на Република България.

Едва ли Гълъбово ще е последния случай. Напротив. Задават се много такива, на много различни места, в които има концентрация на население от ромския етнос, което става все по-многобройно.

И докато експертите се карат за това дали да интегрираме или включваме ромите, харчим пари, за да  вкарваме гражданско наблюдение в полицията, третираме полицаите като виновници, а ромите като жертви на дискриминация, докато срещаме ромски  лидери, които не живеят в махалите с полицаи по разни програми и т.н. проблемите няма да се решат. Само ще има привидни, безсмислени действия в различни посоки, които не водят до нищо повече, освен повишаване на доходите или обогатяване на професионалните биографии на дадени хора, които работят по темата.

И докато продължаваме с тези лицемерни действия и мерки за ромско включване, последните стават все по-капсулирани и маргинализирани, а полицаите все по-често ще трябва да да противодействат на нападения с брадви, сатъри и пейки. И това е проблем не само на българската полиция, но и на българското общество.  В квартали, предградия и гета в стари европейски столици от доста време не влизат един или два полицейски патрула, а като правило многобройни специално обучени, оборудвани и въоръжени полицейски части.

В България това е нов проблем, защото това са общности, които живеят заедно в мир и взаимно уважение от векове. И това прави провала ни в т.нар. „интеграция“ още по-голям.

При всички случаи каквито и политики да се разработват и прилагат за намаляване или поне удържане в поносими граници на този проблем, безспорно е едно: прилагането на тези политики не може да замени нормалните полицейски  мерки по опазване на обществения ред и прилагане на законите на държавата. В този план и държавата и обществото би трябвало не да измиват ръцете си с полицейските служители, а с активни действия да покажат ясна позиция, че е недопустимо нападение срещу граничен полицай, извършващ проверка на навлязла в наши териториални води бракониерска гемия. Че е недопустимо нападение срещу отзовали се на сигнал за нарушаване на обществения ред държавни служители. На практика това е нападение не срещу конкретния служител, а пряко нападение срещу държавността.

На такива нападения трябва и ще бъде отговаряно с цялата тежест на закона и с всички позволени от него средства. А хората, на които се налага да употребят тези средства заслужават от страна на държавата и обществото просто едно „благодаря“, заради това, че си вършат работата.