Казвам се Димитър и днес е поредният личен празник, който няма да прекарам със семейството
си, а със своето професионално семейство, защото съм поли
цай. Това е моят избор, един избор, с който се гордея, но и който носи със себе си много жертви.
Не пиша това, за да се оплача, а за да споделя – защото не е важно дали се казваш Николай, Петя, Иван или Мария, дали си млад или ветеран, полицейските ни дни си приличат, а празниците често остават далеч от дома.
Денят ми започна още преди изгрева. Безшумна аларма, тихо промъкване в тъмния апартамент, за да не събудя моите обичани хора, бърз душ, и когато влязох в кухнята за онова първо кафе, сърцето ми пропусна един удар.
Там, върху масата, ме очакваше нещо безценно – една малка, скромна, но най-важна картичка. Около отпечатъци на две малки и една по-голяма ръка бе изрисувано сърце с надпис: „Обичаме те!“. До картичката лежеше и малък подарък, завързан тромаво, а на хартията беше написано с наивни букви: „Съкровищницата на татко!“
Отворих кутията с трепет – вътре бяха техните талисмани, всичко, което носи частица от тях: една малка фигурка от лего, силиконово топче, миниатюрна снимка на цялото семейство и писмо. Прочетох го на един дъх: „Честит празник, тате! Подаряваме ти нашите талисмани, за да те пазят, докато си на работа. Ти си нашият герой! Обичаме те! Чакаме те! Пази се!“
Днес отново няма да съм със семейството си, но ще нося тази кутия до сърцето си. Не съм сам – като мен са още хиляди мъже и жени, избрали трудния път на полицаи, пожарникари, лекари… Избор, който не винаги ни дава свободата да сме със своите обичани хора в празничните мигове, но е изпълнен с гордост и смисъл.
Пиша тези редове, за да благодаря – на моето семейство, което търпеливо чака, на децата ми, които ми дават сила, и на колегите ми, които споделят със себеотрицание всеки ден. Благодаря за онези мигове на удовлетвореност, които носят смисъл в нашата работа. Нека всички ние – днес и утре – имаме лека и безопасна смяна.
Спорна работа, колеги, и до скоро у дома.
