Вечните виновни: Полицаите като заложници на политическите битки
Полицаите в България отново са мишената. Вчера – защото не са действали достатъчно твърдо. По-рано – защото са били твърде твърди. В един момент – защото не са подготвени, а в следващия – защото са били прекалено оборудвани. От 1997 до 2025 година едно нещо остава неизменно – полицията е вечният виновник, без значение от обстоятелствата, без значение от времето, без значение кой стои от другата страна на барикадата.
Днес гледаме как политици, анализатори и активисти размахват пръст към униформените, задавайки въпроси, които звучат познато. „Защо сега не бият, както през 2020?“ или „Защо тогава биеха, а сега не направиха нищо?“. И в двата случая се търси удобен враг – този, който няма право на глас, който няма политически лоби, който не може да излезе да обясни на всички, че е на улицата не за себе си, а за другите.
Но нека се запитаме – до какво води тази непрестанна атака срещу хората, които трябва да гарантират реда? Какво се случва, когато умишлено и системно рушим доверието в полицията? Последствията не са просто разклащане на една институция. Последствията са разпад на държавността.
Когато полицията е обезверена, унизена и поставена в ситуация, в която каквото и да направи ще бъде обвинена, тогава кой ще защити гражданите, когато наистина има нужда? Когато полицията се страхува повече от камерите и обществените реакции, отколкото от самите престъпници, тогава как очакваме да имаме стабилност?
Винаги ще има протести. Винаги ще има недоволство. Но решенията не се намират чрез противопоставяне и омраза. Решенията се намират чрез обща и споделена визия за държавата, в която искаме да живеем. И тази отговорност не е само на полицаите – тя е на всеки един гражданин и политик.
Полицаите не са враговете на държавата. Те са последната ѝ защита.
