В условията на засилващи се климатични промени, дълги периоди на засушаване и повишен риск от горски пожари, България се изправя пред сериозна заплаха за човешки животи, природни ресурси, инфраструктура и национална сигурност.
Особено тежко е положението в труднодостъпните и планински райони на страната, където пожари възникват все по-често, а липсата на специализирана летателна техника и адекватна организация води до невъзможност за бърза и ефективна реакция в първите критични минути на инцидента.
Към момента България не разполага с нито един хеликоптер или самолет, предназначен за гасене на пожари. Наземната техника е остаряла, недостатъчна и неприспособена за терените, в които най-често възникват пожарите – пресечени, труднодостъпни, с ограничен достъп за автомобили.
Въпреки това, гасенето на пожарите продължава да се извършва основно от служители на ГДПБЗН, които действат без нужната техника, без въздушна подкрепа и често – без минимално необходимия състав. Особено тревожен е фактът, че всичко това се случва на фона на продължаващи дискусии относно какъв е минималният състав на противопожарен екип.
В много случаи и до днес се изпращат само двама души с противопожарен автомобил към активен пожар, при ясно съзнание, че това компрометира не само ефективността на намесата, но и застрашава пряко живота и здравето на самите служители.
Не може да се очаква, че двама души ще извършат гасителни действия, ще осигуряват лична защита, ще управляват техника и в същото време ще реагират при влошаване на обстановката.
Рисковете, произтичащи от тази ситуация, са изключително сериозни. Пожарникарите работят в условия, застрашаващи живота им, без адекватна защита и без възможност за спешна евакуация при опасност. Имуществото на гражданите – домове, стопанства, земи и техника – изгаря, без държавата да има реален капацитет да го защити.
Природните последици от тези пожари са огромни – унищожават се хиляди декари гори, биоразнообразието е застрашено, нарушават се екосистеми, замърсява се въздухът и се подкопава потенциалът за туризъм, земеделие и развитие на регионите. Наред с това се задълбочава недоверието в институциите, а усещането за държавна липса става все по-осезаемо. Тревожен е и контекстът, в който се случва всичко това.
Повече от 30 години реформите в системата на ГДПБЗН не успяха да осигурят техника, която да позволи реакция в първите минути след възникване на пожар. Летателна техника липсва изцяло. Дори и след разформироването на „Гражданска защита“, не бе изградена нова структура, способна да осигури бърза и адекватна намеса при бедствия. Парадоксално, именно хората, които взеха решенията за премахване на тези структури, днес заемат съветнически постове в същото ведомство.
Вместо да се поеме отговорност, продължава унизителното отношение към служителите на терен и неглижирането на реалните нужди на системата. Същевременно, главният секретар на МВР обяви, че хората, умишлено предизвикващи пожари, трябва да бъдат съдени като терористи. Това е позиция, която отразява остротата на проблема и необходимостта от строги мерки срещу извършителите.
Но в този контекст възниква въпросът – как следва да бъдат третирани онези, които доведоха ГДПБЗН до състояние, в което се разчита основно и единствено на жива сила?
Когато десетилетия наред липсват инвестиции, техника, обучение, адекватно командване и логистика, когато се изпращат двама души към стихията, без екипировка, без възможност за реакция – кой носи отговорност за това?
Защо никой от тези хора не се третира като отговорен за системния срив и опасността, в която поставя не само служителите, но и всички граждани?
В същото време, редица европейски държави са изградили стабилни и модерни противопожарни системи. Франция, Испания, Италия, Португалия и Гърция разполагат със стотици единици въздушна техника – самолети, хеликоптери, дронове – и обучени екипи, които реагират в рамките на минути. Тези държави не само разчитат на техника, но и на добре координирани звена за ранно предупреждение, информационни системи и стратегически разпределени бази за реагиране.
На този фон България изглежда трагично неподготвена.
Поради дългогодишно бездействие и неефективно управление, страната ни разчита на хора и на помощ по линия на Европейския механизъм за гражданска защита.
Остават и много въпроси, на които институциите отказват да дадат отговор. Кой носи отговорност за това, че десетилетия наред не е осигурена техника за реакция в първите минути?
Кой ще отговаря, ако загинат хора?
Кой ще възстанови изгорялото имущество на хората?
Кой допуска все още да се изпращат само двама души на огнище?
Кой ще понесе отговорност за това, че системата разчита на човешки живот, вместо на съвременни технологии и организация?
До кога ще продължава това безотговорно отношение към хората в системата и към гражданите?
България не може да си позволи повече жертви. Необходими са незабавни управленски решения, стратегическа международна подкрепа и най-вече – поемане на реална политическа и административна отговорност. Защото въпросът не е просто организационен, а човешки. Това не е въпрос на политика. Това е въпрос на живот.
