Не пиша това, за да се оплаквам. Пиша го, защото някой трябва да го каже. Истината е, че понякога се чувстваме не като хора, а като пушечно месо. Не в преносен смисъл — буквално. Пращат ни срещу шестметрови пламъци с лопати и кирко-брадви, без техника, без защита, без нищо. Само с надеждата, че ще успеем да изгасим пожара и ще оцелеем.
Понякога крачиш из гората, в огън и дим, с облекло, което е дарено от канадски или шведски колеги.
На гърба ти пише чуждо име, а срокът на годност на екипировката е изтекъл поне преди пет години. Потта ти попива в чужди дрехи, а ти се молиш, докато работиш – да не стане по-лошо, да не се усили вятъра, да не смени посоката или да не се случи инцидент, при който да пострадаш ти или някой твой колега.
Работим по 24 часа без прекъсване.
Без вода, без храна, без тоалетна, без време да си поемеш дъх. После — 24 часа „почивка“, защото сега режимът е променен, в която просто се опитваш да си върнеш разсъдъка, и отново в огъня. Защото няма техника. Защото има само хора. Ние сме тези, които се изправяме срещу огъня. Сами.
Имаме ЗИЛ-ове на по над 40 години.
Ръждясали, на доизживяване. Но са единствените, които стигат до планините. Ремонтираме ги сами. С пари от джоба. Защото знаем, че ако се счупят — друг няма да дойде, защото не може да се качи.
А ние идваме. Винаги.
Двама души с една пожарна към пламъци, които биха изплашили и десетки. Без маски с филтър. Без огнеупорни балаклави. Без специализирани ръкавици, без колани за горски пожари. Нямаме дори техника за разчистване на сухата трева. С кирко-брадви режем просеки. Като преди 100 години.
И знаете ли кое боли най-много?
Не че е трудно. Не че е страшно. Свиква се.
Боли, когато знаеш, че можеш да спасиш повече — но не ти е дадено.
Че техниката може да откаже всеки момент. Че ако колегите от Европа не дойдат, оставаме сами. И пак ще отидем. Защото някой трябва да спре огъня, преди да стигне до хората. До домовете им. До горите, които повече няма да ги има.
Не искаме аплодисменти.
Не искаме медали.
Просто искаме, като тръгнем на пожар, да можем да разчитаме на екипировката си.
Да имаме поне втори комплект дрехи. Да имаме вода. Да имаме въздух.
Да не мислим, че камионът може да ни остави в нищото.
Искаме, когато някой подаде сигнал за пожар, да не тръгват двама души с една пожарна, а шестима с две. Да сме подготвени. Не да се молим, а да действаме.
Искам България да има летателна техника за гасене.
Не за мен, а за следващия, който ще се качи в планината, за да спре огъня.
Защото, ако Европа започне да гори и не може да ни помогне, ние ще сме сами. А огънят няма да чака.
Иска ми се да не сме герои.
Да сме просто пожарникари, професионалисти — с екипировка, обучение и техника, която не те предава.
Герои ставаме, когато всичко липсва и въпреки това влизаш в огъня. Защото ако не влезеш — стихията помита всичко, дори човешки животи. Влизаш в огъня, защото знаеш, че няма никой друг, като се надяваш да извадиш късмет и да се прибереш при близките си.
Ние ще продължим.
Но понякога си мисля:
Колко още ще можем?
Благодарим на Силва Тонева за предоставените снимки.
Текстът е вдъхновен от реални разговори и споделени мисли от пожарникари, които и в настоящия момент са на терени се борят с огъня, обхванал България.
