Представете си свят, в който хората мълчат. Свят, в който никой не се намесва, когато пред очите му се върши насилие. Където съседът не излиза да помогне, защото знае, че после ще бъде смазан от саморазправа. Където полицията обръща глава на другата страна, защото знае, че всяка реакция може да бъде политизирана, осмивана и използвана срещу самата институция.
Това не е фантазия. Това е антиутопия, която вече е реалност в някои държави по света. И България върви по този път.
Случаят в Русе е показателен – човек помага, казва, че е полицай, и вместо респект среща още по-ожесточена агресия. Това е симптом на дългогодишно разединение, на пропаганда, на политическа употреба и удобно сочене на полицията като враг. Когато посегнеш на човек, който носи униформа, и реакцията ти е „още по-силно“, тогава проблемът вече не е индивидуален. Той е системен. Подобни случаи обезкуражават хората. Те ги правят пасивни, защото знаят, че дори най-добрата им инициатива – да помогнат, да защитят – може да се обърне срещу тях. Още по-страшното е, че този страх вече не е само граждански. Той е и професионален – защото, когато самият полицай е нападнат заради това, че е полицай, тогава сриваме устоите на държавността.
А в основата на тази разруха стои нещо още по-дълбоко: ние позволихме на тийнейджърите да превземат детските площадки – да пушат цигари пред двегодишни деца, вместо да бъдат научени на отговорност. Превзеха и тротоарите – не с крачки, а с колелета и тротинетки, превърнали обществените пространства в арена на хаос. Днес тези младежи вече са родители. А техните деца не просто превземат територии – те бият наред, включително и полицията. Защото в съзнанието им полицаят е „корумпиран ушев“, а не пазител на закона. За това обаче вината не е единствено на самите полицаи. Вината и отговорността са на политиците, които използваха и омаловажаваха полицията за свои цели, и на семействата, които не възпитаха респект и граници. Липсата на политики за корекция на поведение, за утвърждаване на ценности и за изграждане на уважение към професионални общности води до този разпад. Истината е проста – всяко действие има последствия. Но и всяко бездействие също.
Да, авторитетът на МВР е нисък. Но въпреки това, по данни на Евробарометър, доверието към полицията е по-високо от доверието към всички други институции в страната. Това ни поставя пред въпрос: по-добре ли е да сриваме още повече доверие в МВР, за да изравним институциите на дъното? Или е по-разумно да изискваме от другите институции да работят по-добре, за да ги издигнем?
Държавата има нужда от работещи институции. Те не се изграждат със замеряне със записи, със скандали и обиди. Не се изграждат с противопоставяне и омраза. Институции се изграждат с разговор, с институционална и политическа отговорност. С предоговаряне на ценности, които ни липсват.
И тук идва най-големият въпрос: има ли връщане назад?
Можем ли да си върнем уважението към реда, към закона, към онези, които ни пазят? Или ще продължим да гледаме безучастно как антиутопията става ежедневие?
