Сигурността има своя цена.
Тя не се плаща с пари, не се измерва в бюджетни редове, нито в обещания по телевизиите.
Цената на сигурността се измерва в човешки животи — спасени и загубени.
В Елените отново я видяхме. Видяхме я в очите на онези, които тичаха срещу водната стихия, срещу страха, срещу смъртта.
Докато всички други търсеха пътя навън, те тръгваха навътре.
С каски, с мокри униформи, с устни, които шепнат молитви, а ръцете им държат деца, лодки, въжета или просто вяра.
Те са хора като всички нас — със семейства, с деца, с мечти.
Но избират да живеят на ръба. Да бъдат там, където никой друг не иска да стои.
Да пазят живот, да спасяват чужди домове, да бъдат гласът на реда, когато светът се разпада в хаос.
И когато някой от тях не се върне… тогава разбираме колко висока е тази цена.
Тази цена не я плаща Държавата. Не я плаща и системата.
Най-високата цена плащат близките — майките, които няма да видят сина си да се прибере от дежурство; децата, които ще растат със знанието, че „тате беше герой”, но без прегръдката му; съпругите, които ще чуват сирените и ще се молят да не идват за някой друг любим човек.
Всеки загинал служител на МВР е не просто статистика.
Това е история, прекъсната насред дълга.
Това е човек, който е вярвал, че може да направи нещо добро в държава, която често забравя собствените си герои.
А онези, които оцеляват, плащат своята цена всеки ден — с изтощение, със страх, с болка.
Те носят тежестта на система, която не работи за тях. На институции, които се разпадат под собствената си немощ.
Проблемите не са в униформените.
Проблемите са в системите, които ги пращат в битка без оръжие, в огнени и водни стихии без оборудване.
В липсата на закони или в това, че никой не ги прилага.
В хаоса от безотговорност, недофинансиране и забравени обещания.
В това, че когато няколко системи рухнат една след друга, се образуват лавини от грешки, рискове и човешки трагедии.
А срещу тези лавини, срещу огъня, водата, престъпността и безумието — в България все още изправяме жива сила.
Не машини. Не технологии.
Момчета и момичета в униформи.
Със сърца, които бият по-силно от сирените.
С ръце, които спасяват, когато другите се отдръпват.
Те са последната линия.
Последната преграда между живота и смъртта, между реда и хаоса.
И може би е време да спрем да се възхищаваме на героизма им само след трагедии.
Може би е време да променим системите, за да не ги губим.
Защото сигурността не е даденост. Тя е крехък щит, поддържан от човешки живот.
И всяка загуба под този щит трябва да тежи на съвестта на всички ни.
Докато в България продължаваме да изпращаме живи хора срещу стихии,
докато героизмът замества липсата на държавност — ще има кой да спасява, но няма да има кой да спаси спасителите.
