Данните на Евростат за България сочат 407,69 полицейски служители на 100 000 души, с което заемаме 10-то място в класацията. Митовете за това, че България разполага с най-многобройната полиция, отдавна са развенчани, но остават въпросите как се формира окончателния брой служители и включва ли се администрацията в това число? Ако се включва администрацията, то това означава, че реалният брой служители, които се грижат за нашата сигурност е много по-малък от посоченият в Евростат. Основният въпрос тук е кой печели от подобна статистика?
Независимо колко на брой са служителите, все още остава нерешен основният въпрос, а именно по какъв начин и кога ще се повишат качеството и ефективността на работа на правоохранителните органи и кога качеството на доставяната услуга сигурност ще достигне до нива, които удовлетворяват българските граждани?
Базата данни можете да видите на този линк.

„Да, недисциплинираното общество не води към прогрес. Ние няма как да се развиваме, защото сме недисциплинирани. Китай и Германия са водещи държави, защото има ред и той е за всички и ако ние не можем да дадем пример на друг човек, как да се справим на национално ниво. Ядосвам се, както на неспазването на мерките, така и на тези, които хвърлят боклуци на улицата. Начинът за справяне с тази липса на дисциплина не е министър да каже, че ще си плати глобата, а да даде пример, защото аз мога да дам пример на хората около себе си, но те са много малко. Управляващите трябва да дават примери. Не става с наказание. Аз се опитвам, но обхвата ми е малък.“„Недисциплинирани сме – правя забележка на момчета без маска и те ми казват „Какво, ти ли ще ми напишеш акт?“. При нас, докато не ни дойде на главата не осъзнаваме, че е страшно. Аз не съм компетентен и запознат с вируса, колко го има и колко го няма.Глобата от 300 – 500 лева е реална и адекватна, но министърът на отбраната нарушава мерките и получава глоба от 300 лева. После казва по всички телевизии, че ще я плати, когато има пари. Когато чуваш подобно послание от министър на отбраната, как очакваш глобата да бъде платена от човек, загубил работата си или от някой ром, живеещ в гето? Какъв пример дава този министър? Как хората да са дисциплинирани с подобни министри? Законите важат за всички. Аз давам пример. Нося маски. Отказвам на приятели да се видим. Дезинфекцирам всичко. Пазя дистанция. Но моят пример не може да стигне до всички, за разлика от примера на министъра на отбраната.“ Това са изказвания на двама служители в жандармерията в Република България, участвали в изследване на обществените нагласи за това как се реагира в ситуация на криза. Въпросите, които повдигната за личния пример и примера на политиците, за дисциплината и начина, по който функционираме като общество са важни и тяхното решаване зависи от всички нас. Служителите в МВР поставиха и много въпроси пред Правителството по отношение на предстоящата зима и справянето с COVID-19. Какви са те можете да видите на следния линк.

Снимка: БГНЕС

Стоях на терасата и пушех поредната си цигара. Часът беше 4.30 сутринта и за пореден път не можех да спя. Мислех си, колко е хубава тази тишина – чиста и снежна. Понякога си мисля, че безсънието има и хубава страна, защото то позволява да видиш света притихнал и чист. В нощи като тези осъзнаваш, че макар и за секунда, можеш да повярваш отново в красотата на света. Имам нужда да повярвам, защото това ми дава стимул да продължа. Замислих се, че в нощи като тази, в която будувам сам на терасата, съм много повече като бял бродник, отколкото бял рицар и се засмях сам на себе си. Все още мога да се самоиронизирам, което означава, че не съм полудял…напълно. С колегите се шегуваме, че най-страшно ще стане ако всички полудеем едновременно. Тогава няма да има кой да ни каже, че нещата са зле. Ще сме загубили не толкова нормалността си, а нормата.
Клоните на дърветата срещу мен са отрупани със сняг и знам, че тази зимна приказка е предизвикателство за част от колегите ми, които сега премахват прекършени дървета и счупени клони, и правят така, че градът да заживее в обичайния си ритъм на сутринта. Има неща, които само колегите и семействата знаят и разбират, а за другите остават скрити. Много често ние сме невидими, но и така трябва да бъде. Хората, които пазят и се грижат трябва да бъдат незабележими, защото чуеш ли сирените, значи има проблем. По-добре е да вършим работата си тихо и да не се налага на хората да се запознават с нас.
Има толкова много срещи, които ми се иска да не се бяха случвали. Би било по-добре ако не се бях срещнал с родителите на обесилото се на детското си креватче дете. Тогава нямаше да го има споменът как очите на една майка угасват за секунди, а косата на един баща побелява за почти същото време. Мечтая си да не се бях срещнал със сина, който уби майка си, защото е отказала да му даде пари за дневната доза и да не ми се налагаше да научавам поредната трагична история на едно семейство. Мечтая си да не бях виждал толкова много неща, защото тогава щях да имам възможност да погледна семейството си по друг начин. Гледам дъщеря си и винаги, независимо колко се старая, се страхувам малко повече, отколкото се гордея с нея. Знам как звучи това и знам, че не е нормално, но… няма как да виждаш останките от липсващата човечност на хората и да не поемеш нещо и ти. И да, понякога усещаш, че се разпадаш и се чувстваш като развалина. И не, не се оплаквам, нито се смятам за герой. Просто… Понякога се чувствам толкова сам, колкото съм и в момента.

Кварталът е заспал, а снегът е покрил боклуците и всичко изглежда толкова красиво. Моят сняг и вълшебна пелена е времето. Или поне си мислех, че е така. Бях убеден, че с течение на времето спомените избледняват. Уви, оказа се, че не е така. С всеки следващ случай претръпваш, но само привидно. Осъзнаваш, че емоциите, шокът и смъртта продължават да ти влияят по един и същ начин, независимо от колко години си в системата. И не в това е проблемът. Не е и в това, че не мога да спя и че цялото семейство се е примирило с този факт. Не е в недоимъка, липсата на консумативи и цялата мизерия, с която трябва да се справяме.

Проблемът е в заклеймяването и генерализацията. Ако някой хване един корумпиран служител, хората автоматично започват да смятат, че всички са корумпирани, но ако се покаже един достоен и свършил работата си полицай, никой не генерализира. Напротив – всички казват, че това е изключение. Тези битки са най-тежките и най-силно обезкуражават. В тези битки си истински сам. Няма никой! Няма пресцентрове, няма официални позиции. Няма нищо. В тези битки, които се губят привидно от служителите, истинските губещи са хората. Работещите в системата са заклеймявани, омаловажавани, етикетирани, но накрая, когато си тръгнат… обидени и омерзени, остават хората. Онези, същите хора, на които трябва да кажеш, че техен близък е загинал и чиито очи виждаш как се пълнят със сълзи. 
Не знам…
Тази битка има ли изобщо шанс да бъде спечелена някога?
Часът е 5.00.
Гася цигарата, затварям очи и поемам дълбоко въздух. Освежава ме и ме успокоява. Снегът извършва още едно вълшебство – прави нощта много по-светла. Накрая, след толкова много дилеми и въпроси осъзнаваш, че единственият избор, който имаш е да продължиш, а нещото, което не трябва да губиш е вярата си, че доброто побеждава, независимо от всичко и че един ден ще се случи… евентуално!
Текст: Фондация „Общество и сигурност“