Бях на работа, когато кацна папа Франциск.
Бях на работа и когато беше Парадът по случай 6-тимай и бе демонстрирана военната ни мощ. Имах възможност да чуя част от изказванията и на Папата, и на нашите политици. Успях да погледна в очите на хората и да видя как въздействат посланията…
И докато пазиш с тялото си българските политици от българските граждани, не може да не ти направи впечатление контраста между тях и един много по-високопоставен представител на друга институция.
Но не за това искам да говоря. Искам да говоря за лицемерието – човешкото и управленското. Лицемерието, превърнато в житейска философия, следваща единствено принципите на сервилността и следването на личния успех, жертвайки другите. И няма как да изпълня казаното от Папа Франциск и сърцето ми да мълчи, защото искам да крещя. И макар да не съм млад, искам да съм шумен и да крещя, защото има толкова много неща, които намирам за несправедливи, че се задушавам.
Несправедливо е, да не се благодари на българските полицаи за това, че 72 часа бяха на работа и опазиха обществения ред. Никой не го направи. Не го направиха нашите ръководители, не го направи министър-председателят, не го направиха българските граждани. А папа Франциск не спря да благодари. Благодари на хората, които бяха в църквите и площадите, благодари на министър-председателя, благодари за гостоприемството и ни помоли да се молим за него.
Несправедливо е, полицаи да бъдат определяни за убийци и да са осъждани ефективно, за това, че са изпълнили служебния си дълг. Защитават ги само техни колеги, но дори и те не са единни в това. Неспособни сме да отделим принципа от конкретиката. Малки сме и се вкопчваме в още по-малки от нас неща, за да изглеждаме големи. А папа Франциск отправяше едни и същи послания към всички, а на една своя среща с италианската полиция отдаде заслуга за техните компетентност и мъдрост и благодари за професионализма.
Несправедливо е, да живеем в страна, в която да си полицай е основание за подигравка и в която моралът и законът са две различни категории. Моралът, разбира се, е гъвкав.
И всъщност съм благодарен, независимо че съм огорчен. Благодарен съм, че бях на работа и имах възможност да слушам един човек, който обединява и се отнася с всички като с равни. Да видя човек, който целува нозете на африкански лидери и им благодари за сключеното примирие. Да видя човек, който целува кръста на Патриарха и казва, противно на каноните, че по делата се съди и че добрите хора отиват в Рая, независимо от това каква е тяхната вяра.
И си мисля каква празнота има тук, и каква пропаст има между нас самите – като колеги и хора, и колко огромен вакуум има между нас и политиците ни. И смятам, че е несправедливо. И се гневя. И ми се крещи. И се надявам един ден, хората, които ще започнем да крещим да сме повече и гласовете ни да изпълнят този вакуум и да го заличат.
Текст: Фондация “Общество и сигурност”
Снимка: МВР/Пресцентър
