„Да, недисциплинираното общество не води към прогрес. Ние няма как да се развиваме, защото сме недисциплинирани. Китай и Германия са водещи държави, защото има ред и той е за всички и ако ние не можем да дадем пример на друг човек, как да се справим на национално ниво. Ядосвам се, както на неспазването на мерките, така и на тези, които хвърлят боклуци на улицата. Начинът за справяне с тази липса на дисциплина не е министър да каже, че ще си плати глобата, а да даде пример, защото аз мога да дам пример на хората около себе си, но те са много малко. Управляващите трябва да дават примери. Не става с наказание. Аз се опитвам, но обхвата ми е малък.“„Недисциплинирани сме – правя забележка на момчета без маска и те ми казват „Какво, ти ли ще ми напишеш акт?“. При нас, докато не ни дойде на главата не осъзнаваме, че е страшно. Аз не съм компетентен и запознат с вируса, колко го има и колко го няма.Глобата от 300 – 500 лева е реална и адекватна, но министърът на отбраната нарушава мерките и получава глоба от 300 лева. После казва по всички телевизии, че ще я плати, когато има пари. Когато чуваш подобно послание от министър на отбраната, как очакваш глобата да бъде платена от човек, загубил работата си или от някой ром, живеещ в гето? Какъв пример дава този министър? Как хората да са дисциплинирани с подобни министри? Законите важат за всички. Аз давам пример. Нося маски. Отказвам на приятели да се видим. Дезинфекцирам всичко. Пазя дистанция. Но моят пример не може да стигне до всички, за разлика от примера на министъра на отбраната.“ Това са изказвания на двама служители в жандармерията в Република България, участвали в изследване на обществените нагласи за това как се реагира в ситуация на криза. Въпросите, които повдигната за личния пример и примера на политиците, за дисциплината и начина, по който функционираме като общество са важни и тяхното решаване зависи от всички нас. Служителите в МВР поставиха и много въпроси пред Правителството по отношение на предстоящата зима и справянето с COVID-19. Какви са те можете да видите на следния линк.
Снимка: БГНЕС
„Искам да има малко повече респект към хората, които упражняват професията „полицай“ и да има повече хора, които искат да работят тази професия. Да се обърне внимание на тази професия и сектор. Хората да станат по-дисциплинирани и да уважават правилата. Да дават пример и да реагират като общество. Обществото има големи претенции, но промяната трябва да започне отвътре-навън. Трябва да имаме претенции към управляващите, но какви са претенциите към нас самите? Трябва да сме пример. Необходимо е да сме по-сплотени и единни. Въпреки, че системата, в която работим е закостеняла и тромава, и се правят много тромави и излишни неща, ако се обединим може да я променим. Не знам дали ниското заплащане води до демотивация и лоша работа или просто хората са такива.“
Това е цитат на служител в МВР, участвал в направеното изследване на обществените нагласи за това как се реагира в ситуация на криза. Работещите в МВР, които участваха в изследването поставиха много въпроси, които се отнасят не само за институцията, която познават така добре, но и за начина, по който функционираме ние като общество. Дали ще успеем да се обединим, да се уважаваме и да станем по-дисциплинирани само времето ще покаже, а междувременно, можете да се запознаете с цялото изследване на следния линк.
Снимка: 24 часа www.24chasa.bg
Хората не спират да ме питат дали не се страхувам, че ще заразя себе си и семейството си. Страхувах се. В началото. Не знам дали беше страх или бе по-скоро притеснение. Трудно ми е да разгранича емоциите, но със сигурност те не са свързани с мен, а с децата ми. Не знам какво ще правя, ако се разболеят и аз съм причината за това. Надявам се да не ми се налага да разбирам какво е чувството, макар да знам, че въпросът при мен не е дали ще се заразя, а кога. И да, това е един от най-големите ми страхове, които колкото и да искам не успявам да рационализирам и да укротя. Вярвам, обаче, че ако се разболея и заразя децата си, те просто ще прекарат болестта, като всички други, през които сме преминали и ще развият имунитет. И да, сега съм по-спокоен, защото знам, че заразяването е въпрос на време. Дори това на семейството ми. То идва заедно с професията и рисковете, които крие.
Пиша това, не защото искам да парадирам колко съм смел – напротив, и в мен бушува притеснението за семейството ми.
Пиша, не защото искам да обяснявам колко достойна и рискова е професията ми.
Пиша, не защото искам аплодисменти, благодарности или допълнително заплащане.
Пиша, защото искам да споделя, че за мен няма разлика между това, което съм правил преди време, когато съм охранявал ромските гета, в които са мятали камъни по мен и са ме нападали с брадви, или когато съм бил на футболен мач и около мен са се взривявали пиратки, които са със силата на малки гранати. Някои казват, че когато към теб летят камъни ги виждаш, а когато си изправен пред COVID-19, това е невидим риск. Да, има известна разлика, но ми се е налагало да задържам кървящи хора, като не съм имал предпазни ръкавици. Случвало ми се е да ме наплюят по време на антиправителствени протести. Имал съм много други случаи, в които заплахите, подобно на тази са били невидими и са били част от ежедневието ми.
Днес, аз не правя нищо по-различно от това, което правя като полицай всеки ден. Аз служа и защитавам. Грижа се за спазване на законите, а в случая и на мерките, и изискванията при обявено извънредно положение.
И ако на някой не му харесват мерките, смята ги за прекалени, недостатъчни и често променящи се, то не аз съм човекът, срещу който трябва да излива гнева си.
Аз ще бъда на работа и на Цветница, и на Великден. И едно от задълженията ми ще бъде да налагам спазването на необходимата дистанция между хората пред и в храма. А дали църквите да бъдат затворени или отворени е дебат, който не е свързан с професионалните ми задължения. Като човек имам мнение, разбира се, но то не влияе на качеството на работата ми. И няма да повлияе, защото над моето мнение стои законът.
Аз ще бъда униформеният човек, който ще стои на КПП-то на изхода на областния град и няма да ви позволи или ще ограничи правата ви да се приберете при близките си за тези светли празници. Ще съм този, който няма да допусне да отидете на литургия в предпочитан от вас манастир или църква. И ще го направя. Не, защото изпитвам удоволствие или злоупотребявам с власт, а защото има правила и те трябва да се спазват. От всички.
Правя всичко това, не само защото съм полицай, но съм баща, съпруг, син, колега и приятел. Правя го, защото вярвам че така трябва, това е правилно и че като полицай и човек имам дълг.
Правя го, защото искам за едно-единствено нещо: когато всичко свърши, да сме същия брой хора, който сме били и преди 13 март 2020 г.
Текст: Фондация „Общество и сигурност“, вдъхновен от реални разговори с полицаи.
Снимка: www.vesti.bg
В тези дни на социална изолация и масово скучаене, има едни хора, които са на работа. Всъщност, много хора са на работа. Професионалисти от различни сфери, които се грижат за това да се чувстваме комфортно. На работа са хората, които произвеждат хляба ни, тези, които ни информират и разбира се – медиците и сестрите, които лекуват болните, полицаите, които се грижат недисциплинираните лица, поставени под карантина, да си стоят у дома и пожарникарите, които не спират да гасят пожари. Трудът на всеки е ценени важен и им благодарим.
Днес искаме да пишем за полицаите. За тези професионалисти, на които напоследък все по-често им се налага да информират болните за техните положителни резултати, да проверяват дали поставените под карантина са по адресите си, подобно на класни ръководители от времето на комунизма, и да налагат нейното спазване, защото… ами масово се нарушава. Само част от хората, които са на първа линия. Хората, които се срещат не само с разболелите се от COVID 19, но се сблъскват и с недисциплинираните и мислещите се за всемогъщи идиоти поставени под карантина.
И да, думите, които използваме са силни и оценъчни, но хората, за които говорим са точно такива.
Изключителна кретения е да си бил в курорт, посещаван от хора от всички страни, знаейки, че светът е пламнал и че огънят вече е и при нас, и да се прибереш при семейството си, в момента, който си разбрал, че се обявява извънредно положение.
Няма обяснение за факта, че едни хора искаха да напуснат Банско, и в крайна сметка го направиха, въпреки обявената карантина. Тези хора, използваха децата си, казаха, че няма кой да се грижи за тях, няма къде да останат, но въпросът е защо изобщо са ги завели там? И къде е бил трезвия им разум? Или са си мислили, че ще им се размине и този път?
Безобразно е да те тестват за COVID 19, да избягаш, да се наложи да те гонят полицейски патрулли и всичко това, защото си решил, че си всемогъщ и велик.
Безотговорно е да заминеш на екскурзия в деня, в който се обявява извънредно положение или малко преди това, да изискваш от държавата да те прибере, защото тази, в която си отишъл да се забавляваш е затровила границите си. А след това да се сърдиш на държавата и да не осъзнаваш собственото си неблагоразумие.
И да, в България е пълно с безотговорни идиоти, които и в този момент се разхождат по паркове и градинки, посещават отворените магазини по централните улици на някои от големите градове и са щастливи, защото са прецакали системата. Има и едни други идиоти – тези, които отварят магазините, а когато им наложат санкции за неспазване на заповеди и наредби, започват да се жалват как са дискриминирани и търпят загуби. Много хора търпят загуби и губят доходите си, но тях няма да ги видим по парковете, няма да ги чуем да крещят пред камерите, защото си стоят в къщи и спазват правилата. За разлика от тарикатите, които мислят само и единствено как да ги заобиколят.
С тези идиоти трябва да се срещат и работят полицаите в тези времена. Идиоти, самоопределящи се като суверен и граждани на Република България, които не спазват правила, създават риск за живота и здравето на околните и са щастливи и горди с това си поведение, защото са с усещането, че са надцакали всички. Идиоти, които въпреки маските, които носят полицаите, си позволяват да се изплюят в лицата им, а това действие в днешно време е много по-опасно, отколкото до преди 3 седмици. Ако преди 3 седмици късането на униформа, нападението над полицай и всякакви подобни действия са били категоризирани по един начин, днес те са реална заплаха за здравето и живота на полицаите и техните семейства. Опасно е, защото те нямат защитни костюми и предпазни очила.
Те изпълняват дълга си, носейки униформа, която не може да ги предпази от вируса, който се разпространява все по-масово сред нас. А полицаите след всяка смяна се връщат при семействата си. И сме сигурни, че едва ли първото нещо, което правят е да прегърнат децата си, защото преди това има много мерки за дезинфекция, които предприемат в опита си да ги защитят. Това са ежедневни битки на много фронтове. Битки, които всеки един от нас води. И докато ние си стоим в къщи и от нас се изисква само и единствено това, има едни хора в унниформи, които всеки ден се сблъскват с недисциплинирани кретени, представляващи биологично оръжие. Хора, които всеки ден се прибират със свити сърца при семействата си и се молят да са успели да махнат вируса от дрехите и душите си. Поне за малкото време, което имат преди да отидат отново на работа.
Снимка: regiona.bg
Това, за което питаме сега се отнася до удовлетвореността от дейността на различните институции, отговорни за гарантиране на личната сигурност и безопасност, а също така и какви са необходимите знания и умения, които трябва да притежава всеки човек, за да се чувства спокоен, че ще реагираме адекватно ако попадне в ситуация, в която има риск за неговата лична или на близките му сигурност.
Тази година сме добавили и въпроси, имащи за цел да се оцени и степента на употреба и/или злоупотреба с правомощия от страна на полицията.
Всички прочетохме и чухме как заплатите на полицаите в България са по-високи от тези в Дания и са на същото равнище като възнагражденията в Швеция. Естествено, че хората достигнали до тези изводи имат методология, която доказва тези факти. Доколкото сме запознати има и начин да докажеш, че 2+2 = 5 или беше на 3? Не знаем, защото има общоприети факти и математическа логика и закони, които спазваме. По същия начин се отнасяме и към заплатите на полицаите и пожарникарите, защото да се стигне до този извод в резултат на разглеждането им като „среден месечен разход“ и да се „вземат предвид разликите в дохода на глава от населението“ е доста субективно тълкувание и има доста възможности за спекула. Освен това, всички ние знаем, че каквито и да са критериите и методологиите, няма как заплатите на българските полицаи да са по-високи от възнагражденията на техните колеги в Дания.
И това е очевидно.
Има неща, които са част от този доклад, а не бяха засегнати, обсъдени и не придобиха популярност, а смятаме за важни. Факти и заключения, на които е необходимо да се наблегне и да се имат предвид, за да се полчат отговори. Ето някои от тях:
1.Докладът е изготвен по поръчка на Министерство на финансите
Отправната точка на този доклад е, че „разходите за обществен ред и безопасност в България са най-големи сред сравними страни, а постигнатите резултати са незадоволителни“. Това означава, че този доклад разглежда темите само и единствено по отношение на ефективността и ефикасността на разходите. С оглед на това, предизвикателствата, пред които е изправено МВР по отношение на надежността на полицейските служби и мерките, които трябва да се предприемат не би трябвало да бъдат включени в този доклад и не са предмет на дейност на Министерство на финансите. Друг е въпросът кой реформира МВР и кой взема решения за това, защото в недалечното минало, именно настоящият финансов министър се бе заел с реформирането на МВР.
2. Разходът за обществен ред и безопасност, който е определен като по-висок от тези на другите срани в района се изчислява на базата на % от брутния вътрешен продукт (БВП)
В този доклад са използвани усреднени данни за периода 2012 – 2015 г., като не са включени разходите за съдилища и затвори и са посочени страните, в които разходите са по-ниски от тези в България. При преглед на сайта на Евростат (данните са за 2016 и са публикувани през март 2018 г.)[1] се вижда, че България отделя 1,1% от БВП за разходи за полиция, като със същия дял са Полша и Словакия, а с по-висок дял на разходи са Испания, Италия, Литва ( с по 1,2%), Унгария и Кипър ( с по 1,3%) , а също така Хърватия и Гърция (с по 1,4%).
Разходите за пожарна безопасност на България са 0,3%, като същия дял са разходите и в Румъния, Гърция, Франция и Финландия.
3. Заплатите на полицаите и пожарникарите със средно образование са непривлекателни
В доклада е посочено, че 13.5% е незаетият щат в МВР, като половината от него са места за полицаи и пожарникари на „младши изпълнителски“ позиции, а основната причина за това са ниските възнаграждения.
Този недокомплект се отразява върху натоварването на заетите служители и върху качеството на работа на ведомството от една страна, а от друга страна този недокомплект е мощен генератор на извънреден труд, което пък от своя страна води до допълнителни разходи.
В тази част на доклада има доста субективен елемент, в който се казва как „държавата продължава да осигурява благосъстоянието на своите специализирани държавни служители“, но „въпреки това непривлекателната основна заплата е причина за незаетите позиции, постоянни оплаквания в публичното пространство и искания за по-високи заплати“, с което читателят остава с впечатлението, че един от основните проблеми е не ниското заплащане и липсата на полицаи и на пожарникари, а това, че тези, които са в системата се „оплакват публично“ от този факт.
В този раздел е направено и описание на стимулите за присъединяване към полицията и пожарната, които са общоизвестни – ранно пенсиониране, високи обезщетения при съкращения и добавки за опасни условия на труд, като ясно е посочено, че ранното пенсиониране е бъдещо явление, а липсата на перспективи за кариерно развитие, съответно увеличение на заплатите, което е настоящето, са силно ограничени и именно това е причината професиите „полицай“ и „пожарникар“ да са неатрактивни. Липсата на перспектива за кариерно развитие се дължи на методологията, която е изготвена и съществува: ако си със средно образование (63% от всички заети и работещи „на терен“) имаш само една категория възнаграждение, но ако си с висше образование имаш 6 различни категории на заплащане. За 17 години работа, полицаят или пожарникарят със средно образование може да достигне началната заплата на служителите с висше образование, която е 927 лева.
4. Високият „разход“ за полицаи и пожарникари се дължи на високият процент социални вноски, които са 51% от общия разход, като осигурителната вноска на работещите по ЗМВР е 74%
Това, съгласно нашите разбирания като непрофесионалисти означава, че от 1 млрд. лв, за които се твърди, че отиват за заплати, то 510 млн. лв. се връщат обратно в държавата, а 490 млн. лв. е сумата, която достига до служителите. И да, наясно сме, че има няколко вида правоотношения в МВР и че има заети по Кодекса на труда, по Закона за държавния служител и по Закона за МВР. Запознати сме също така, че принципът „‘зел Кольо-дал Кольо“ е доста опростен, но поне визуализира ясно тенденциите и отношенията.
Тук е важно да се каже, че по неясно какви причини една година след въвеждането на минимална възраст за пенсиониране за лицата по чл. 69 от Кодекса за социално осигуряване (полицаи, пожарникари, военни и т.н.), се увеличи с 20% и осигурителната вноска и от 54% стана 74%. Увеличението е само по един от фондовете, а именно фонд „Пенсии“, като от 1 януари 2017 г. тази осигурителна вноска е 60,8% (в самия доклад е посочен процентът за 2016 г., а именно 40,8%).
За сравнение – осигурителните вноски за всички лица, работещи при условията на I или II категория на труд са 32,7%, което означава, че осигуровките на полицаите и пожарникарите са 2,3 пъти по-високи, като тази разлика се генерира основно от фонд „Пенсии“.
Важно е да се уточни, че осигурителните вноски не само на работещите в МВР, но и на всички държавни служители се поемат изцяло от държавния бюджет. Това, обаче определено не е в полза на тези служители, макар и да не изглежда така по две причини: 1) въпросните служители са си платили за това – някои с пропускане на увеличения на заплатите, а други с пряко намаляване на заплатите и 2) при това положение осигурителната тежест на служителите, поета от държавния бюджет не е част от брутната им заплата; докато всички обезщетения, които се изплащат н държавни служители се изчисляват на база брутна заплата.
5. МВР има сложна организационна структура, дублиране на функции и много администрация
Общата и специализирана администрация в МВР е 19% от общия брой служители, но в тази бройка са включени служителите, които предоставят специфични услуги – издаване на документи за самоличност, администриране на спешни повиквания на ЕЕН 112, гранична полиция и други. Всички те не са обект на анализа на Световната банка, която препоръчва да се направи отделен по отношение на този тип администрация, но все пак, според тях, са една от причините за високите разходи.
В МВР има 52 второстепенни бюджетни разпоредители, всеки от които има администрация и именно тук се появява дублирането на функциите. Интересен факт е, че второстепенни бюджетни разпоредители се явяват, освен ОДМВР, Главна дирекция „Национална полиция“ и Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“, които са обект на изследването и много други дирекции, чиито функции и степен на дублиране не са разгледани, а именно: дирекция „Международни проекти“, дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“, дирекция „Комуникационни и информационни системи“ и др.
6. Разпределението на полицейските служители по области следва очакванията, но разпределението на пожарникарите – не
Логиката на разпределение на полицията е ясна – колкото по-голямо е като брой населението или има по-висока престъпност, толкова повече полицаи има. Това, естествено е ясно на всички, като един от основите проблеми е липсата на достъп до услуга „сигурност“ в малките населени места. Чухме много изказвания за назначаване на нови полицаи, сформиране на мобилни групи и т.н., но не и критерии за това къде и как ще бъдат назначавани и разпределяни. Това категорично лишава голям брой от българското население от достъп до полиция, поради използването на този логичен, но неотговарящ на нуждите критерий.
Обратно на това е разпределението на пожарникарите. Главната и регионалните дирекции за пожарна безопасност и защита на населението използват сложна формула за разпределяне на пожарникарите, която се основава на шест различни показателя за три категории области. Единият от въпросите, които поставя докладът е „дали тази формула на ГДПБЗН не е толкова сложна, че води до неправилно разпределение на ресурсите“? Отговорът, който са получили от МВР е, че по този начин се гарантира достъп до противопожарни услуги на цялото население.
И тук има много резонен въпрос – защо методологията и критериите за определяне на полицейските и пожарникарските ресурси са различни? Не става ли въпрос за хора, които населяват едни и същи райони и имат право на равен достъп както до противопожарни, така и до полицейски услуги? Какви са мотивите да се използват различни критерии и формули за разпределяне на ресурсите и кой печели от това? Със сигурност не са гражданите или служителите в тези служби. Или поне не служителите на терен.
7. Фрагментираното възлагане на обществени поръчки ограничава закупуването на модерно оборудване и ресурси, а закупените се разпределят неефективно
С обществените поръчки за издръжка се занимават различни отдели на различни нива в МВР – в централата, във второстепенните разпоредители с бюджет, в дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ (ДУССД) в главна дирекция „Национална полиция“, главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“. В доклада е посочено, че ДУССД е направила само 28% от необходимите покупки, но не са посочени причините за това.
Ние виждаме сериозно дублиране на функции по отношение на тази дейност, но по този въпрос в доклада не е казано нищо и препоръките, които са отправени са свързани с консолидиране на обществените поръчки, анализ на причините за забавянията и въвеждане на допълнителни антикорупционни мерки.
Според доклада, има сериозна неефективност при разпределяне на закупените допълнителни ресурси и около 41% от техническото оборудване не се използват ефективно за подпомагане на полицейските операции. Посочено е, че има сериозно влияние на външни фактори върху това разпределение, но не са посочени какви.
В заключение:
[1] Данни за 2016г., публикувани през мард 2018 г.
https://ec.europa.eu/eurostat/statistics-explained/index.php/Government_expenditure_on_public_order_and_safety
Обиждали са ме по всички начини. Наричали са ме расист, корумпе, подлога, кешовец, ушевец, боклук, бияч… Определяли са ме като безпринцепен, нетолерантен, насилник, простак, малоумник… Хвърляли са по мен бомбички, камъни, брадви, домати, яйца, дървени летви, винкели…Казвали са ми, че нямам право на мнение! Че съм бездушна машина за въдворяване на обществен ред. Казвали са ми, че съм послушко! Крещяли са ми, че фуражката ми е заличила всичките ми мозъчни гънки. Плюли са ме в лицето. И не, не се оплаквам, просто вече не разбирам. Сигурно, защото нямам мозъчни гънки.
Не разбирам какво очакват от мен хората. Да упражнявам правомощията си и да въдворявам ред или да галя нарушителите с птиче перо и да ги защитавам, защото нали „права на човека“ и т.н.
Вече не знам дали и те самите се разбират, но това е друг въпрос и проблем. Проблем, много по-голям от това какво е МВР и колко пукнатини има в него, които спешно трябва да се запълнят. Това е проблем, който засяга не само мен, но и ще рефлектира върху децата ми. Искам да знам какво очакват от мен гражданите, защото така има по-голям шанс един ден вместо да хулят, да благодарят. А аз дори не искам благодарности. Искам да знам, че съм си свършил работата добре. Искам да се гордея с професията си. Искам да е ясно, че съм от добрите и работата ми е да откривам и хващам „лошите“ и че как и дали ще я свърша качествено зависи и от гражданите и от това дали ще съдействат.
Не знам какво се случи с нас като общество.
Не знам кога и защо започнахме да унижаваме, вместо да подкрепяме полицията.
Не знам защо вместо да казваме на децата си, че това са хората, които ще им помогнат, ги плашим, че ще ги дадем на лошия чичко полицай.
Не знам кога омразата към нас стана повече от уважението.
И не, не ми казвайте, че това е защото се крием по храсите и се продаваме за по 20 лева. Не е това. Това е просто оправдание. Удобна мантра, която се повтаря, за да се противопоставят граждани и полиция. Удобно разделение, което подклажда омразата и прикрива проблемите… И не, не отричам, че в МВР има и такива хора, но не всички са такива. Кога спряхме да разграничаваме и да виждаме нюансите и започнахме така болезнено и крайно да генерализираме?
Не знам…
Искам да дам пример. Искам детето ми да прилича на мен. Да вярва в хората. В тези същите, които ме наричат по всякакви начини. Искам детето ми да вярва в добрината и да върши добри дела. Да го прави не заради заплатата, а защото вярва в това. Да го прави за хората. Тези същите хора, които са ме плюли и хулили.
И знаете ли защо искам да го прави и защо вярвам, че това е единственият правилен начин?
Защото виждам нюансите и ценя различията. Защото вярвам, че всеки един от нас иска да живее в по-добра и по-справедлива страна. Защото знам, че понякога плюем полицията, не защото ненавиждаме човека, а защото се чувстваме омерзени от държавата. Защото знам, че до всеки един, хвърлил камък по мен ще застанат поне още трима, които ще осъдят и ще се възмутят от този акт. Защото вярвам, че в страната и в обществото, в което живеем, хората, които искат работещи институции и полиция са много повече от тези, които искат да ги блокират и унищожат. Защото въпреки хвърлените камъни, никога не съм отвръщал по този начин. Защото нося отговорност за решенията и постъпките си и защото искам повече хора да го правят и да осъзнават колко е важно това. Защото ние правим държавата, а не обратното. И мечтата ми, да и на нас – полицаите, ни се случва да мечтаем понякога, е всеки един от нас да започне да носи отговорност за действията или бездействията си. Мечтая си да го направят най-вече хората, които вземат решенията за това в каква страна да живеем и каква полиция да имаме.
Снимка: Фейсбук страница на СФСМВР Видео Новини
Снощи по време на футболна среща беше хвърлена бомба. Не, бомбичка, а бомба! Съзнателно! Срещу полицаи, които са пазели входа. Това не е опит да се покаже на „ушев“, колко е мразен. Това е олицетворение не на липсващата държава, а показва сериозен проблем, който имат гражданите, пребиваващи на нейната територия.
Да се осмелиш да хвърлиш бомба по стъкло, зад което виждаш, че има полицаи е съзнателен акт, имащ за цел да нарани тези полицаи.
И тук има няколко въпроса, които нямат отговор, но се надяваме да бъдат намерени… евентуално.
Какви са хората, които хвърлят бомбички по полицаи? Какви са ценностите и възпитението, което имат? Кой формира тези ценности? Къде е уважението към институциите и държавата, която те представляват? Как се създава уважение?
И да, уважението към институциите се гради. Постепенно и методично. И този процес е двустранен – институциите трябва да показват, че са независими, а работещите в тях – добри професионалисти. Другата страна в този процес са гражданите. Тези, за които работят институциите и вземат решение каква да бъде държавата, в която живеят. Гражданите, които отглеждат, образоват и възпитават децата си и правят избор дали да ги възпитат в уважение или в неуважение.
И да, това е нещо, което ако се е провалило, полицията не носи отговорност. Едно от малкото.
Ако този акт носи някакво послание и с него иска да се каже нещо, какво е то? Демонстрация на любов към отбора? Омраза към „ушев“? Ненавист към тези, които не са с теб и следователно са против теб? Модерна антисистемност?
Тора и не само, но и всички подобни действия са необясними. Най-вече, защото не е ясно какви са мотивите, които движат хората, които са ги извършили. Безумно е да се мрази „ушев“ по подразбиране и да се мразят всички. Та тези „ушевци“ са майки и бащи на много от съучениците, на младежите, които хвърлят бомбички и пиратки. Те не са безлична маса, за разлика от това, в което се превръщат част от агитките. Те са хора. Всеки един от тях има име, семейство, лична история, лична трагедия и мечти. И няма нищо по-нормално и естествено от това, преди да започне процеса по групово „мразене на ушевците“, всички ние – като общество, да се погрижи да бъде стартиран един друг – мисловният процес. А много преди това е важно да се погрижим за системата си от ценности – нашата и на нашите деца. Да дефинираме правилно не само ненавистта и омразата, но и любовта, уважението, грижата и най-вече защо е важно да ги носим в себе си. Само по този начин ще доживеем денят, в който да се грижим един за друг ще е по-модерно от това да се саботираме и да си подливаме вода. Единствено това е начинът един ден да имаме правилното поведение и отношение на активни граждани – ако не се харесва нещо в системата да бъде променено с активни и целенасочени усилия, а не да бъде изразявано по единствения модерен начин – чрез анархистичната антисистемност.
И да, това е още едно нещо, за което не е виновна полицията. Дори МВР не носи отговорност за това. Изборът какви са ценностите, които носим е личен. Изборът какво да е отношението ни към институциите – също.
И ако нещо не ни харесва в полицията, то е добре да критикуваме, но и да даваме предложения за решаване на проблемите, защото всички ние сме перфектни в назоваването на проблемите и имаме проблем с това да предложим решения за тях. Всичко, от което сме недоволни или доволни по отношение на полицията е следствие от начина, по който функционира системата. А системата и каква да бъде тя е решение на българските граждани. Така, че вместо да стоим и да се възмущаваме, да пишем по форумите и да се мразим на общо основание, да се опитаме да решим поне част от проблемите, които има в МВР.
Вместо да хвърляме бомби, да започнем да отправяме предложения.
Вместо да обиждаме достойните хора, които работят в МВР да ги дадем да пример и да им благодарим.
Вместо да бъдем заслепени от омраза и да полагаме усилия да отнемем зрението на полицията, да се опитаме да прогледнем и да видим решенията.
Време е да спрем да се обвиняваме и да се мразим и да започнем да решаваме проблемите в МВР заедно. Ако тези, които вземат решения не иска да се съобразят с това, то да ги накараме да го направят. Със силата на аргументите, а не с аргументите на силата.
Време е, защото вчера от ръката на зрители на футболен мач пострадаха полицаи, но утре може да е някой от нас и ще разчитаме именно на тази полиция да ни защити.
Време е, защото грижата за нашата сигурност е споделена отговорност.
Време е, защото и полицията и гражданите се давят, а спасението е само и единствено в ръцете на давещите се.
Много често ми казват, че съм идеалист и че вижданията ми, за това по какъв начин мога да променя средата, в която живея, са почти утопични. Питат ме защо избрах да бъда полицай, а не да работя на място, където трудът ми ще бъде не само уважаван, но и добре заплатен.
В началото отговарях и обяснявах. Сега само се усмихвам и продължавам да правя това, което съм правил преди да ме попитат за избора ми и да ми кажат колко необясним е той.
Не знам… сигурно изборът ми изглежда непрактичен, но не станаха ли вече прекалено много тези, които избират да живеят по-лесно и без смисъл, отколкото по-трудно, но с мисия? Не обвинявам и не осъждам никого. Уважавам личния избор на всеки един, но не разбирам защо има хора, които не уважават моя.
Да, аз съм полицай и това е моя избор. Съзнателен такъв, а не защото не съм имал какво друго да правя. Избрах да служа и да защитавам, защото това придава смисъл на всеки ден, в който се събуждам и работя, а дните придават смисъл на живота. Избрах да имам живот изпълнен със смисъл. Искам да пазя и в края на деня да знам, че дори да не съм успял, то поне съм опитал да направя страната си по-добро място за живеене. Да знам, че съм действал, а не съм бил страничен наблюдател, който очаква другите да свършат всичко.
Вярвам, че всеки има мисия и свой собствен път. Моята професия и житейска мисия са да бъда полицай и да защитавам, и знам, че докато това е така, независимо какво ми говорят хората около мен, няма начин да се проваля. Няма начин да се проваля и докато имам колегите до себе си, които не само ми помагат и са моята опора, но и те самите често са определяни от околните като идеалисти. Не можеш да се провалиш, когато вярваш в това, което правиш и в края на всеки ден има поне едно нещо, което е по-добро благодарение на твоя избор и твоята работа. Докато е така, знам, че моята мисия е обречена не на провал, а на успех.
Текст: Фондация „Общество и сигурност“
Стоях на терасата и пушех поредната си цигара. Часът беше 4.30 сутринта и за пореден път не можех да спя. Мислех си, колко е хубава тази тишина – чиста и снежна. Понякога си мисля, че безсънието има и хубава страна, защото то позволява да видиш света притихнал и чист. В нощи като тези осъзнаваш, че макар и за секунда, можеш да повярваш отново в красотата на света. Имам нужда да повярвам, защото това ми дава стимул да продължа. Замислих се, че в нощи като тази, в която будувам сам на терасата, съм много повече като бял бродник, отколкото бял рицар и се засмях сам на себе си. Все още мога да се самоиронизирам, което означава, че не съм полудял…напълно. С колегите се шегуваме, че най-страшно ще стане ако всички полудеем едновременно. Тогава няма да има кой да ни каже, че нещата са зле. Ще сме загубили не толкова нормалността си, а нормата.
Клоните на дърветата срещу мен са отрупани със сняг и знам, че тази зимна приказка е предизвикателство за част от колегите ми, които сега премахват прекършени дървета и счупени клони, и правят така, че градът да заживее в обичайния си ритъм на сутринта. Има неща, които само колегите и семействата знаят и разбират, а за другите остават скрити. Много често ние сме невидими, но и така трябва да бъде. Хората, които пазят и се грижат трябва да бъдат незабележими, защото чуеш ли сирените, значи има проблем. По-добре е да вършим работата си тихо и да не се налага на хората да се запознават с нас.
Има толкова много срещи, които ми се иска да не се бяха случвали. Би било по-добре ако не се бях срещнал с родителите на обесилото се на детското си креватче дете. Тогава нямаше да го има споменът как очите на една майка угасват за секунди, а косата на един баща побелява за почти същото време. Мечтая си да не се бях срещнал със сина, който уби майка си, защото е отказала да му даде пари за дневната доза и да не ми се налагаше да научавам поредната трагична история на едно семейство. Мечтая си да не бях виждал толкова много неща, защото тогава щях да имам възможност да погледна семейството си по друг начин. Гледам дъщеря си и винаги, независимо колко се старая, се страхувам малко повече, отколкото се гордея с нея. Знам как звучи това и знам, че не е нормално, но… няма как да виждаш останките от липсващата човечност на хората и да не поемеш нещо и ти. И да, понякога усещаш, че се разпадаш и се чувстваш като развалина. И не, не се оплаквам, нито се смятам за герой. Просто… Понякога се чувствам толкова сам, колкото съм и в момента.
Кварталът е заспал, а снегът е покрил боклуците и всичко изглежда толкова красиво. Моят сняг и вълшебна пелена е времето. Или поне си мислех, че е така. Бях убеден, че с течение на времето спомените избледняват. Уви, оказа се, че не е така. С всеки следващ случай претръпваш, но само привидно. Осъзнаваш, че емоциите, шокът и смъртта продължават да ти влияят по един и същ начин, независимо от колко години си в системата. И не в това е проблемът. Не е и в това, че не мога да спя и че цялото семейство се е примирило с този факт. Не е в недоимъка, липсата на консумативи и цялата мизерия, с която трябва да се справяме.
Проблемът е в заклеймяването и генерализацията. Ако някой хване един корумпиран служител, хората автоматично започват да смятат, че всички са корумпирани, но ако се покаже един достоен и свършил работата си полицай, никой не генерализира. Напротив – всички казват, че това е изключение. Тези битки са най-тежките и най-силно обезкуражават. В тези битки си истински сам. Няма никой! Няма пресцентрове, няма официални позиции. Няма нищо. В тези битки, които се губят привидно от служителите, истинските губещи са хората. Работещите в системата са заклеймявани, омаловажавани, етикетирани, но накрая, когато си тръгнат… обидени и омерзени, остават хората. Онези, същите хора, на които трябва да кажеш, че техен близък е загинал и чиито очи виждаш как се пълнят със сълзи.
Не знам…
Тази битка има ли изобщо шанс да бъде спечелена някога?
Часът е 5.00.
Гася цигарата, затварям очи и поемам дълбоко въздух. Освежава ме и ме успокоява. Снегът извършва още едно вълшебство – прави нощта много по-светла. Накрая, след толкова много дилеми и въпроси осъзнаваш, че единственият избор, който имаш е да продължиш, а нещото, което не трябва да губиш е вярата си, че доброто побеждава, независимо от всичко и че един ден ще се случи… евентуално!
Текст: Фондация „Общество и сигурност“
Аз съм 20-годишен американец, чийто баща в продължение на 26 години беше полицай. Всеки ден с прибирането си вкъщи той носеше на плещите си тежестта на умиращия град. Не искаше да показва доколко физическото и емоционално изтощение се отразяваха върху него, но нямаше как и да го скрие. Понякога изглеждаше така, сякаш целият град, дори висшите офицери и градската управа, са обърнали гръб на средностатистическия патрулиращ полицай. Баща ми имаше една риза, която винаги много съм харесвал. Беше му подарена от неговите колеги, вдъхновени след посещение на Кливландското полицейско управление. Върху ризата бяха изписани само два реда, разделени от тънка синя линия, но те запалваха толкова силни емоции, каквито никоя политическа или визионерска реч не можеше да постигне. На ризата беше изписано: Sometimes there is Justice. Sometimes there is Just Us.” („Понякога има правосъдие. Понякога има само нас“). Разбрах напълно играта на думи едва като пораснах, и посланието й беше наистина покъртително.
В момента съм далеч от дома – в София, България. Стажант съм в неправителствена организация и така събирам кредити за университета. От свой колега научих за Фондация „Общество и сигурност“, която работи в подкрепа на полицията и други служби за спешно реагиране. Заради работата на баща си веднага поисках да науча повече за тази организация. Така се озовах на интервю с нейния директор Радостина Якимова. Фондацията е единствена по рода си в България и може с ръка на сърцето да каже „Има само нас“.
„Общество и сигурност“ е създадена през 2014 от членове на Синдикалната федерация на служителите на МВР. Въпреки че двете организации споделят някои общи цели и понякога работят заедно, те са абсолютно автономни. Фондацията е отдадена на осъществяването на реформи в системата на МВР и на създаването на по-добра връзка между полицията и обществото. За широката общественост всеки полицай е мързелив, дебел, некомпенентен и корумпиран. Това вероятно е вярно за някои, но съществува и едно ново поколение полицейски служители, които се опитват да се борят с тази стигма. Точно тук е ролята на фондацията.
„Общество и сигурност“ се стреми да покаже човешкото лице на полицая и да направи полицията по-прозрачна. С тази цел през 2015 г. стартира кампанията „Човекът зад униформата“, която дава шанс на мнозинството полицаи да покажат, че не са „мръсни ченгета“, които искат да правят лесни пари, затваряйки си очите. Фондацията също се опитва да въведе в българските училища програма, която комбинира образование по темата за злоупотребата с наркотични вещества и обучение за реакция в рискови ситуации. В основата на инициативата е опитът на програмите D.A.R.E. (Drug Abuse Resistance Education, създадена в САЩ и разпространена в 44 страни по света) и ALICE (Alert, Lockdown, Inform, Counter, Evacuate). Целта е учениците от една страна да бъдат запознати с опасностите от употребата на наркотици, а от друга да се научат как да взаимодействат със звената за неотложна помощ и как да реагират в случай на спешност. Идеята е класовете да бъдат водени от полицейски служители от от съответните български градове, като по този начин ще се засилят и доверието и взаимоотношенията между полицията и обществеността.
За разлика от други неправителствени организации, фондация „Общество и сигурност“ не използва лобиране при работата си за реформиране на полицията. За организацията настоящият политически климат по отношение на полицията е в най-добрия случай смехотворен, а това е и допълнително оправдание на полицаите, които приемат подкупи. Затова фондацията вярва, че корупцията, разяждаща страната, може да се изкорени единствено когато полицията спечели подкрепата на обществото. Дотогава фондацията ще продължи да работи за изграждане на здрави връзки между българските граждани и техните полицаи.
Разговарях с много хора в София и научих, че полицаите често се възприемат като един вид бодигардове на политиците. Разговорите ми с представители на полицията обаче сочат, че мнозинството полицаи искат край на корупцията. Това е и „въпросът за един милион долара“ – как да се унищожи корупцията и да се докаже на обществеността, че целта на полицията е наистина „да служи и да защитава“. Моите препоръки биха били да се продължи в посока по-добра комуникация с обществото и образователни програми като тези, които фондацията прилага. Това би създало среда на прозрачност и честност, от която професията полицай се нуждае. Обществените кампании винаги са добра идея, тъй като нивото на взаимодействие между полицията и обществеността никога не е достатъчно. Струва си все пак и да се направи и усилие да се работи и с правителството. Тези две направления могат да се развиват в синхрон, тъй като имат потенциала да си помагат едно на друго.
И тук стигаме до най-сериозният проблем на фондацията – недостигът на човешки ресурс. В момента г-ца Якимова е единственият служител на пълно работно време. Понякога помагат стажанти или доброволци, но в крайна сметка цялата организация се крепи на нея. Колкото и да не й се нрави, тя разполага само 24 часа на ден и може да бъде само на едно място по едно и също време. Фондацията страда и от недостиг на средства. Годишният й бюджет според прогнозите за 2017 г. е около 36 000 лв. (20 935 щатски долара). Според данни на Асоциацията на сертифицираните счетоводители във Виржиния средният бюджет на малко американско НПО е значително по-голям – 37 500 долара. Средствата на фондацията покриват заплатата на г-ца Якимова, административни разходи, литература и организиране на събития.
Макар че Фондация „Общество и сигурност“ все още няма много какво да покаже по отношение на търсените от нея реформи, мултимедийната кампания „Реформа за сигурност“ през 2016 г. достигна до над 1 милион души по целия свят, а кампанията през 2015 г. бе отличена с награда за комуникационна кампания в публичния сектор на Българската асоциация на ПР агенциите (BAPRA Bright Award for Communication Campaign ). Материалите от кампанията са достъпни тук (https://ssf-bg.eu/category/about/). Част от застъпническата дейност на фондацията е кампанията под мотото „Цената на сигурността“, осъществена между 23 януари и 31 март 2017 г. Целта й беше да постави осем основни въпроса, свързани с работата на Министерство на вътрешните работи именно:
Резултатите от програмата могат да бъдат намерени тук.
В заключение, моето мнение е, че с подходящата подкрепа и финансиране Фондация „Общество и сигурност“ има потенциала да доведе до една нова ера в областта на сигурността в България. Такава, в която полицията не познава корупцията, апатията и некомпетентността.
Автор: Джон Картър, студент в Capital University, САЩ, стажант на НПО Портала
Превод: Румяна Йотова
Източник: НПО Портал, 08 август 2017
В първите няколко епизода от поредицата „Цената на сигурността“ разгледахме широк кръг от теми свързани с проблемите в МВР. Сред тях бяха проблемите с реформирането на министерството, управлението на бюджета, „обърнатата пирамида“ и твърде тежката бюрокрация. В новото видео от поредицата обръщаме поглед към участието на гражданите в дебата за бъдещето на институцията.
На кръгла маса, организирана от Фондация „Общество и сигурност“ в края на 2015 година, действащият министър на вътрешните работи Румяна Бъчварова заяви, че гражданските организации, с които МВР си партнира, трябва да отговарят на определен набор от условия, които да ги „легитимират“. Тя отказа да уточни какво е имала предвид. Противно на нейната теза, повечето хора биха се съгласили, че министерство, което струва над 1 млрд. лева на данъкоплатеца всяка година би следвало да отговаря не пред избрани по неясни критерии организации, а пред всяка НПО, която проявява интерес и още повече – пред всеки гражданин, който иска да знае как се изразходват тези средства.
Обърнахме се към нашите експерти, за да очертаем основните проблеми, които среща гражданското участие в дебата за МВР и възможностите за такова.
Противно на опасенията изразени от политически лидери, нашите експерти се обединиха около идеята, че гражданите не представляват заплаха за дебата за реформиране на МВР. Нещо повече, те задължително трябва да участват в него, защото могат да посочат по-добре своите необходимости по отношение на услугата сигурност. От чисто философска гледна точка финансовият ресурс, който министерството управлява всяка година, трябва да бъде отчитан публично, защото това са пари на данъкоплатеца.
Извън техническата информация свързана с конкретни разследвания и процедури на оперативно ниво, гражданите трябва да са наясно какво се случва в МВР. Те би следвало да имат достъп до статистическата информация свързана с министерството, до подробни разбивки на изразходваните средства и до визията за реформиране на ведомството.
Всеки гражданин би следвало да има възможност да изрази позиция за протичащите в МВР процеси и начините, по които то може да бъде реформирано. За разлика от частните организации, министерството работи с публични средства и е длъжно да вземе под внимание гражданската позиция. Да, вярно е, че не всяка идея би била приложима, но е важно те да бъдат отчитани и обсъждани, което към момента не е практика на ведомството и това продължава с години.
Представители на МВР трябва да търсят диалога с граждани и представители на НПО сектора. Единствено по този начин може да се изгради доверие и да се подобри работата и на самото министерство. За целта дори не е необходим значителен ресурс, а е нужно желание и воля за промяна на статуквото, в което всичко се случва зад затворени врати, а гражданите се антагонизират спрямо служителите на терен, защото те са единствената им връзка с МВР, което възприемат като неефективно.
Най-важната причина за участието на граждани в диалога е именно реформата в МВР. Системата, в настоящото си състояние, е тежка, бюрократична и промените се осъществяват бавно. За нея не е възможно да се „самореформира“ и е необходим външен поглед и контрол, за да може реформите да имат позитивен дълготраен ефект. Именно това е основната насока, в която могат да помогнат гражданите.
В новото видео от поредицата „Цената на сигурността“ ще разгледаме сериозния проблем с бюрокрацията в МВР за служители и граждани. Това е една от съществените пречки пред функционирането на министерството и резултира както в забавяне на работния процес, така и в неефективност на служителите. Обърнахме се към експерти от СФСМВР, за да ни разкажат повече за този проблем и наистина ли е необходима цялата бюрокрация във формата, в който съществува към момента.
Интервюираните експерти отбелязаха няколко значими аспекта на бюрокрацията в МВР, които пряко влияят върху работния процес. За разлика от описания от Макс Вебер „идеален модел на бюрокрация“, в министерството липсва ясната йерархия, постоянната структура и пътят на кариерата, което резултира в излишно бюрократично натоварване без позитивен ефект. Някои от по-интересните моменти, които експертите очертаха във връзка с бюрокрацията в МВР са:
Гражданите могат да получат необходимото обслужване и без настоящата мудна бюрократична машина. Част от нея е заложена законово и не може да бъде избегната, но още по-голяма част е резултат от други нормативни документи, които са издадени на средно и високо управленско ниво в министерството. Това забавя работата на служителите и ги прави по-малко ефективни по отношение на основните им служебни задължения.
Въпреки модернизирането на техническата база и въвеждането на компютри, които да заменят пишещите машини, във ведомството продължават да се изписват огромни количества информация, да се попълват различни формуляри и да се актуализират данни. Създадената централна система за въвеждане на информация по проверки не пречи в МВР да се изписва и на хартия всяка една проверка. Това дублиране при въвеждането на информацията е проблем за процеса на работа.
Основните проблеми свързани с бюрокрацията в МВР, които гражданите усещат пряко са резултат от несъвършената нормативна уредба. Не по-малко значение има и несъвършеното прилагане на въпросната нормативна уредба, а също и бюрократичния процес за служителите, който гражданите не виждат, но който рефлектира пряко върху тях.
Служителите усещат бюрокрацията поради т.нар. принцип „всичко в 4 екземпляра“. Примерен процес на въвеждане на информацията включва описването й в няколко дневника, написването на докладна, на базата на която започва работа. Следва оформяне на преписка, извикване на гражданите за сведения и установяване на потенциално престъпление. След това се изпраща към прокуратурата, която образува досъдебно производство, което връща в полицията и гражданите се викат повторно. Извън този тромав процес, служителите работят под постоянната заплаха да бъдат подведени под отговорност, тъй като тежката нормативна уредба не им позволява да са изцяло запознати с всички разпоредби. По този начин, служител, който си върши работата рискува да бъде наказан за това.
Когато един полицай присъства на престъпление, независимо от какъв характер, той е длъжен да изготви доклад. Същият доклад би следвало да има доказателствена стойност в съда. В България това не е така. Въпросният полицейски доклад служи единствено за отчитане пред началника, но няма практическа стойност при съдебното производство.
Новата инициатива на Фондация „Общество и сигурност“ е свързана с разглеждането на конкретни проблеми от сектор „Сигурност“ и възможностите за тяхното решаване. Нашата цел е да постигнем по-широк обществен дебат, защото проблемите на сектора засягат всички нас като граждани на България. За целта се свързахме с експерти от сектора и поискахме тяхното мнение за конкретни проблеми, които пречат на нормалното функциониране на МВР.
В поредицата „Цената на сигурността“ ще ви запознаем с пречките пред нормалното функциониране на министерството. Идеята ни е чрез обществен диалог да се потърсят решения, за да може реформата в МВР да бъде ефективна и зачитаща правата и интересите на гражданите и служителите във ведомството.
Темата на първото ни видео са предишните опити за реформиране на министерството. Вече повече от 20 години се говори активно за необходимостта от реформиране на МВР. Въпреки това, редица политици и политически сили се ограничават само до популистки изказвания за намаляване на бюджета или заветните 20 заплати. Никой не разглежда в дълбочина проблематиката на едно от най-ключовите министерства в държавата. Във видеото можете да се запознаете с позицията на експертите от СФСМВР, а тук ще очертаем основните проблеми, които те посочиха:
1. Липса на стратегическа визия
Един от главните проблеми, с които се сблъскват реформите досега е липсата на ясна идея за посока и дългосрочна реформа. Повечето реформи в министерството се осъществяват или по бюджетни съображения или като част от предизборна кампания. В зависимост от момента се намаляват разходите или се осигуряват допълнителни средства, които са крайно недостатъчни, но генерират медийно внимание. Честата промяна на правителства и невъзможността за постигане на консенсус за реформирането на МВР води до невъзможност за целенасочена реформа със стратегическа визия.
2. Минимални структурни промени
Повечето промени, които се извършват в МВР през последните години са свързани с преименуване на отделни структури или формално разместване. Не се променя начинът, по който функционира самото министерство. Това прави осъществените минимални промени неефективни. Експертите ни са единни, че МВР не може да бъде реформирано „на парче“.
3. Спокойствието на гражданите не е приоритет
Една от основните функции на държавата е да защитава своите граждани. В най-пряк смисъл, тази защита в съвременния свят се осъществява именно от МВР и неговите служители. Всяка адекватна реформа би следвало да постави на първо място интересите на гражданите, но това досега не се е случвало. Липсва нормален анализ на необходимостите на гражданите, който да послужи като отправна точка при реформирането.
4. Служителите са жертва на „реформите“
Другите пряко засегнати от т. нар. „реформи“ са служителите на министерството. За тях липсва спокойствието и сигурността да се концентрират единствено върху работните си задължения. Невероятно обемната нормативна база, нарушаването на сключени обществени договори и непрестанните промени в Закона за МВР не позволяват нормалното изввършване на служебните задължения от служителите в системата.
5. Хора, които нямат експертен потенциал реформират МВР
Повечето министри, които управляват ведомството в последните години са извън системата на МВР. Те не са запознати с начина, по който тя функционира. За съжаление, екипите им от експерти също са съставени от лица със съмнителен експертен потенциал. Това води до неадекватни и временни решения, които се отразяват трагично на нивото на сигурност в страната в дългосрочен план. За съжаление, тепърва ни предстои да усещаме ефектите от тези „реформи“ извършени от „експерти“.
Тази седмица започва новата ни поредица „Цената на сигурността“. В първото видео от поредицата ще потърсим отговор на въпроса: Защо реформите в МВР не дават резултат? Материалът ще бъде публикуван в 9:00 утре сутрин. Специални благодарности на НПО портал , които са медиен партньор на кампанията. Ще очакваме вашите коментари!
„При смяна на всяко правителство, в системата винаги започват промени, които са конюнктурно и политически обосновани, което периодично стресира състава и води до постоянно напрежение в работата. Твърди се, че „…основната причина за срива в системата е, че тя трябва да е деполитизирана, а е силно политизирана. Когато се смени властта започват да се търсят пробойни в МВР, за да се компрометират определени досегашни началници и в центъра на престрелката са служителите в системата. Ние сме полицаи, пожарникари и спасителни на всички, а не на една или друга политическа партия“. Политическата зависимост от ръководния състав води до промяна на принципите на добро управление и деградиране на имиджа и компетенциите на ръководния състав. Усещането на служителите е, че в последните години ръководният състав е изграден не на база умения и знания, а на база връзки и политическа протекция: „Важно е да е наш човек и да му имат страх, да натиска тези под него, за да търчат и изпълняват служителите“. Споделя се, че в системата има нещо като аристокрация – хора на високи позиции, които са възприемани като недосегаеми. Като цяло усещането е, че няма смисъл да има политически кабинет, при положение, че армията и полицията са деполитизирани структури, а подобни управленски похвати делегитимират МВР като институция, която служи на обществото.“
*Изследване на факторите причиняващи стрес сред служителите в МВР
„Системата задава перверзен стандарт за добър полицай, който е в конфликт с очакванията на обществото. Да си добър полицай за системата означава да си изпълнителен и без собствено мнение“.
Няма обективен стандарт за оценка на работата на служителите в МВР. Гледа се статистиката, а институционалната директива е да се отчетат определен брой глоби, за да влизат пари в държавата. Оценката на работата зависи от това колко актове са написани, натискат се хората, но и те са разделени на две – едните не работят, защото са хора на някого, а тези в другата смяна компенсират неработенето на първите“. Има разминаване между това какво се очаква от системата – по-малко кражби и глоби и това, което скрито се очаква от началниците – определен брой актове. Остава неясен истинският критерий за това кога полицаят си е свършил добре работата и кога се е провалил.
*От изследване на факторите, причиняващи стрес сред служителите в МВР
„Аз съм баща и това, на което уча сина си е да уважава не само мен като родител и да се гордее с това, че татко му е полицай, но да уважава хората в униформи. Уча го да уважава не само полицаите, пожарникарите и спасителите, но и лекарите, учителите, адвокатите, съдиите, заварчиците, шофьорите в градския транспорт и всички хора, защото ние сме част от едно общество и от една държава – България и от това дали се уважаваме и зачитаме труда си зависи в каква страна ще живеем.“
„Аз съм майка и дъщеря ми се гордее изключително много с това, че съм полицай. Тя знае, че се грижа не само за нейната сигурност, но и за сигурността на нейните приятели в детската градина. Това, което не знае, е че мечтая за деня, в който системата ще се промени и няма да е толкова тромава. Не знае, че мечтая за деня, в който не само близките ми, но и всички граждани ще се гордеят със своята полиция. Вярвам, че този ден ще дойде. “
„Знаеш ли, ние, българите, сме един тъжен народ. Подиграваме се на полицаите, пеем песни за „ушев“, плюем го и осмиваме системата, а когато сме в беда именно „ушев“ е единственият, който може да помогне и от „разпни го“, започваме да скандираме отново „осанна“, а той – оплютият само иска да е полезен на хората и да им помага.
Най-тъжното е, че се чувствам горд с професията си, единствено и само, когато има страдание. Гордост и страдание в нашият случай са синоними. Хората се сещат, че си професионалист, че си призван да служиш, че си от добрите и че помагаш, само когато има жертви и когато ги е страх.
Много ми се иска хората да ми дават поводи за гордост в дните, в които са добре и се чувстват сигурни и спокойни, защото това са дните, за които аз работя. Искам да се гордея с професията си в тези дни, а случаите, в които има страдание и болка да са по-скоро изключение, отколкото правило.
(…)
Знаеш ли, преди време беше цинично, но сега е тъжно и безнадеждно. Тъжно е, че хората разпознават мен като полицай в истинският смисъл на думата, само когато страдат. И е тъжно, и е самотно!“
Снимка: СФСМВР
„За разлика от много мои колеги, никой в рода ми не е полицай, но станах такъв, заради баща си. Баща ми, цял живот създава и извайва фигури, като дава живот на дървото. Той искаше да види своебразно продължение на своя труд – искаше синът му да пази, това което той и хората около него бяха създавали и принципите, които бяха следвали толкова много години. Баща ми искаше да види сина си в униформа, защото вярваше, че да пазиш хората е дълг на всеки човек, а чрез мен щеше да се изпълни нашият семеен дълг пред обществото. Баща ми, искаше да стана полицай, не само защото за него това беше огромна чест, но и защото вярва, че да пазиш и да се грижиш за сигурността на Родината си е дълг. В денят, в който сложих униформа за първи път усетих колко тежи отговорността, която поемам, но усетих и гордостта, която изпълни дробовете ми. Гордост, породена от дългът, който имаш и принципите, които следваш. Гордост, която и до днес усещам, когато видя човек, на който съм помогнал. Гордост, която виждам в очите на близките си. Гордост, породена от любовта към професията, защото за мен да си полицай означава да живееш достойно, да пазиш честта и да помагаш на хората. Гордост, породена от изборът, който направих в знак на синовна обич и който се оказа единственият правилен за мен самия.“
Снимка: Антонио Хаджихристов
На 25 и 26 юни 2016 г. се проведе обучение по проект „Политики за равнопоставеност на половете в МВР: какви да бъдат?“, финансиран от Български фонд за жените.
В обучението участваха 10 служители в МВР, работещи в различни структури в МВР – Охранителна полиция, Криминална полиция и ДНС 112.
По време на обучението бяха представени видовете дискриминация, политиките за равнопоставеност на половете и формите на дискриминация, на която служителите стават жертва.
В резултат на обучението ще се изготви предложение за промяна на политиките в МВР, което да ограничи дискриминационните фактори и да е основа за провеждане на дебат за критериите за прием на мъже и жени в МВР.
Преди няколко месеца бях навън и играех баскетбол с децата си, когато топката се търколи към улицата. Тръгнах към нея, но изведнъж смехът на децата ми изчезна и те замръзнаха. Бяха видели два патрулни автомобила на ъгъла. Автомобилите завиха и се движиха бавно към нашата къща. Тогава моят 7 годишен син се обърна към мен и ме попита: „мамо, наред ли е всичко с татко?“. Сърцето ми също потрепна при гледката на патрулните автомобили, но не така както се сви, докато гледах сълзите в очите на сина си. И тогава разбрах, че моите деца имат свои собствени притеснения за професията на съпруга ми. Докато колите се приближаваха бавно, имах чувство, че е изминала цяла вечност. Нещата се промениха, когато един от служителите се усмихна и махна с ръка на децата. Децата дотичаха до мен и ме стиснаха силно през кръста. Прегърнах ги и ги целувах, докато ги уверявах, че техният татко е добре и че бихме могли да му се обадим, за да чуем гласа му.
Тогава се замислих, че докато ние разпознаваме работещите в правоохранителните структури като герои и се гордеем с тях, има една популация от малки герои, чийто глас много често не се чува. Тези малки герои са децата в общностите на полицаите.
Ако попитате, което и да е дете на служител в правоохранителните структури, то ще ви каже, че мама или татко са най-големите герои. Те знаят, че в тази работа, лошите са хванати и техните мама или татко правят света по-добър.
Ще видите тези деца да си играят на полицаи с техните водни пистолети. Те са онези с добрите и храбри мама и татко. И докато има толкова много гордост в това да имаш родител полицай, то има не по-малко други неща, които притесняват нашите малки герои.
Открих, че децата на служителите се притесняват не само за безопасността на своите родители, но и за всички работещи там. Много от тях ги виждат като родителите на най-добрите си приятели или като най-добрите приятели на мама и татко.
Нашите деца се сблъскват с много предразсъдъци. Няколко пъти съм виждала сина си да се прибира у дома разстроен от поредното дете, което когато разбрало, че баща му е полицай казало, че всички полицаи са лоши. Прекалено много пъти съм била навън с тях, когато съм виждала родители, които третират своите деца зле и ги заплашват, че ще ги дадат на полицаите ако не започнат да ги слушат. За съжаление повечето деца са ужасени от полицаите, но никое дете на полицай не може да го разбере, защото те виждат полицая като защитник. Виждат го като човек, който помага. Виждат го като своята майка или баща.
Да опознаем своите деца. Те са тези, които правят саможертви в коледните сутрини, в които техните майка или баща липсват, защото са на работа. Те са тези, чиито партита за рожден ден, училищни пиеси и рецитали са пропуснати от мама или татко, защото са били на работа.
Уверете се, че сте им благодарили за тяхната саможертва и че сте намерили време да ги изслушате, защото можете да научите много от тях.
Децата ви, също имат дълг и той е ежедневен. Те се борят с предразсъдъците, преодоляват притесненията си за вас, убеждават околните, че сте от добрите, подкрепят приятелите си, чиито родители също са полицаи и единственото нещо, което искат е да сте добре и да се приберете в къщи живи и здрави след работа.
Снимка: СФСМВР
В последните няколко години, когато чуем МВР асоциациите, които изникват в съзнанието ни са „неефективност“ и „реформа“. Всички ние сме наясно и осъзнаваме факта, че все по-често, когато ставаме жертва или свидетел на дребни престъпления предпочитаме да покрием сами щетите, вместо да си усложняваме живота и да сигнализираме, да пишем обяснения, да ходим по 5-6 пъти до районното и накрая, след всичките тези усилия, да разберем, че сме част от „неразкритите престъпления“.
В същото време сме наясно, че това е една институция, която се финансира, подобно на всички държавни структури от нашите данъци, но ние като граждани нямаме контрол върху политиките на това ведомство. Всяка година чуваме статистически данни за разкриваемостта и се отчитат нива на повишаване – да, по 2-3%, но все пак ръст. В същото време, нашият живот не се променя. Ние не се чувстваме по-сигурни или по-спокойни за себе си и близките ни. Не сме повишили доверието си в МВР. Не вярваме, че ако сме ограбени или обрани, извършителите ще бъдат хванати.
Имаме усещане, че сме попаднали в омагьосан кръг, от който излизането е невъзможно, а МВР и услугата „гражданска сигурност“ става все по-скъпа и все по-неефективна.
Ако използваме прост математически подход ще установим, че населението в България намалява, а разходите за МВР се увеличават като абсолютна стойност и това на фона на липсващата полиция в българските села. Това за нас е неефективност и несигурност.
Много изследователи, представители на политически партии, местната власт или бизнеса ще кажат, че това не е така и че МВР е една работеща институция. И ще са прави… донякъде.
МВР работи, въпреки политическите назначения. Въпреки липсата на визия и стратегия за реформи. Въпреки лошите условия на труд, разбитите патрулки и липсващите консумативи.
МВР работи заради хората, които са останали в това ведомство. Хората, които обичат професията си. Хората, които искат да се гордеят с това, което правят. Хората, които искат да служат на гражданите. Хората, които искат реформа, но истинска, дългосрочна и отговаряща на потребностите на гражданите.
Тези хора имат нужда от нашата подкрепа, защото сигурността е наша обща и споделена отговорност и защото, за да бъдем сигурни и спокойни за себе си и близките си, трябва всички ние да поискаме МВР да се реформира по начина, по който ние като суверени смятаме за правилен.
Крайно време е да започнем да говорим за качество и да измерваме това качество.
Голяма част от работещите в МВР са готови за това. А вие?
В първата част от поредицата „Човекът зад униформата“ ви представяме Иво – пожарникар от Варна, любящ съпруг и баща. Поредицата ще ви срещне със служители на МВР от цялата страна.
#заедноможем
На 23 и 24 април 2016г. в град Банско се проведе работна среща за определяне приоритетите на Фондация „Общество и сигурност“ до декември 2017г.
Работната среща е финансирана от Синдикална федерация на служителите в МВР по проект „Служителите в МВР и гражданите – партньорство за сигурност!“.
В работната среща взеха участие членове на Синдикална федерация на служителите в МВР, представители на неправителствени организации, с които Фондацията работи успешно в последната година и представители на академичната общност.
Основното предизвикателство, което бе идентифицирано от участниците в обучението бе организационното и административно укрепване и развитие на Фондацията, а приоритетните области, които се определиха за работа до края на 2017г. са свързани с подобряване имиджа на служителите в МВР и повишаване доверието на гражданите, работа с деца и младежи и изготвяне на стратегия за повишаване качеството на услугата „сигурност“, подкрепена не само от политическите партии, но и работодателски и неправителствени организации, академична общност и държавни институции.
Последни коментари