Много неща се изговориха за насилието в последните месеци. Говореше се за насилието над жени, мъже, деца, възрастни хора. Чухме и научихме много за жертвите на насилие, но никой не се сети да попита нас – „силните“ момчета и момичета в МВР за мнението ни.

Никъде в медиите не намери място нашата гледна точка.

Никой не пожела разбере нашата позиция за това каква е причината проблемите с домашното насилие се задълбочават.

Никой не се поинтересува от нас – тези, които се сблъскват с извършителите, намират и вадят труповете на жертвите и съобщават на близките за трагичните развръзка и финал. Не пишем това, защото искаме да се оплакваме. Пишем тази позиция, защото освен родители, бащи и синове, майки и дъщери, братя и сестри и приятели, ние сме професионалисти.

Виждаме проблемите.

Виждаме недомислиците в законодателството.

Виждаме как всички си измиват ръцете с нас и ни определят като некомпетентни, неадекватни и неразбиращи проблемите на жертвите на насилие.

Виждаме злоупотребата с нормативната база от страна на жертвите и на насилниците.

Виждаме липсата на социални услуги.

Виждаме стигмата, която се поставя на цели групи от хора.

Виждаме как жертви се връщат при насилниците си, защото няма къде да отидат, защото нямат средства или защото вярват, че насилието няма да се повтори.

Виждаме как възрастните родители биват пребивани, заради срама и липсата на социални услуги.

Виждаме пребитите деца, които са се опитали да спрат насилието и да защитят своя родител.

Виждаме омагьосаният кръг и трагичната развръзка.

Виждаме…., но не можем да променим нищо, защото всъщност ние сме толкова стигматизирани, колкото и насилниците, защото нали сме „силните“ момичета и момчета? В нас е цялата власт на държавата? От нас се очаква да се явяваме на адреси и да вземем правосъдието в нашите ръце. Очаква се да бием, да сплашваме и да саморазправяме. И сме стигматизирани, защото сме професионалисти и правим това, което ни позволява закона. Парадокс? Не, това са нашите дни и нощи. И никой не ни пита как се справяме с гнева и колко ни струва да „се вземем в ръце“ и да се държим професионално, когато видим пребит или убит човек.

Никой не знае как се прибираш при детето си след дни, в които си видял счупените кости на пребито от майка си и баща си дете. Никой не знае каква е цената, която се плаща от всеки един от нас ежедневно. И не е нужно, защото нашата професия е личен избор и ние сме го направили, знаейки какви са трудностите и предизвикателствата.

Но има нещо, което е от изключителна важност и то е да се прекрати с огромните претенции на определени експерти и представители на организации и институции, за това, че от домашно насилие разбират определен кръг от хора и в него нямат място служителите в МВР. Защото, в повечето случаи тези експерти са виждали и чували гледната точка на едната страна и защото ние сме единствените, които сме били на място, видели сме всичко с очите си и сме усетили болката и страха с всяка част от телата си.

Днес, в тишината на отминаващите 16 Световни дни за борба с насилието над жени, започнали шумно и организирано, искаме да отправим това послание към всички, от които зависи борбата с домашното насилие в България: не бъдете надменни, не стигматизирайте, не изключвайте цели сектори и спрете да включвате проформа хората, които виждат двете страни на монетата.

Хората, които правят всичко по силите си, за да спасят човешки животи.

Хората, които знаят много добре какви са причините за техните неуспехи.

Хората, които когато не носят униформи са майки и бащи, синове и дъщери, братя и сестри.

Хората, които са силни, но не са насилници. Хората, които се борят всеки път с гнева си, виждайки невинните жертви.

Текст: Фондация „Общество и сигурност“, вдъхновен от реални разговори и дискусии със служители в МВР

В последните няколко години, когато чуем МВР асоциациите, които изникват в съзнанието ни са „неефективност“ и „реформа“. Всички ние сме наясно и  осъзнаваме факта, че все по-често, когато ставаме жертва или свидетел на дребни престъпления предпочитаме да покрием сами щетите, вместо да си усложняваме живота и да сигнализираме, да пишем обяснения, да ходим по 5-6 пъти до районното и накрая, след всичките тези усилия, да разберем, че сме част от „неразкритите престъпления“.

В същото време сме наясно, че това е една институция, която се финансира, подобно на всички държавни структури от нашите данъци, но ние като граждани нямаме контрол върху политиките на това ведомство. Всяка година чуваме статистически данни за разкриваемостта и се отчитат нива на повишаване – да, по 2-3%, но все пак ръст. В същото време, нашият живот не се променя. Ние не се чувстваме по-сигурни или по-спокойни за себе си и близките ни. Не сме повишили доверието си в МВР. Не вярваме, че ако сме ограбени или обрани, извършителите ще бъдат хванати.

Имаме усещане, че сме попаднали в омагьосан кръг, от който излизането е невъзможно, а МВР и услугата „гражданска сигурност“ става все по-скъпа и все по-неефективна.

Ако използваме прост математически подход ще установим, че населението в България намалява, а разходите за МВР се увеличават като абсолютна стойност и това на фона на липсващата полиция в българските села. Това за нас е неефективност и несигурност.

Много изследователи, представители на политически партии, местната власт или бизнеса ще кажат, че това не е така и че МВР е една работеща институция. И ще са прави… донякъде.

МВР работи, въпреки политическите назначения. Въпреки липсата на визия и стратегия за реформи. Въпреки лошите условия на труд, разбитите патрулки и липсващите консумативи.

МВР работи заради хората, които са останали в това ведомство. Хората, които обичат професията си. Хората, които искат да се гордеят с това, което правят. Хората, които искат да служат на гражданите. Хората, които искат реформа, но истинска, дългосрочна и отговаряща на потребностите на гражданите.

Тези хора имат нужда от нашата подкрепа, защото сигурността е наша обща и споделена отговорност и защото, за да бъдем сигурни и спокойни за себе си и близките си, трябва всички ние да поискаме МВР да се реформира по начина, по който ние като суверени смятаме за правилен.

Крайно време е да започнем да говорим за качество и да измерваме това качество.

Голяма част от работещите в МВР са готови за това. А вие?