“Знаеш ли, ние, българите, сме един тъжен народ. Подиграваме се на полицаите, пеем песни за “ушев”, плюем го и осмиваме системата, а когато сме в беда именно “ушев” е единственият, който може да помогне и от “разпни го”, започваме да скандираме отново “осанна”, а той – оплютият само иска да е полезен на хората и да им помага.
Най-тъжното е, че се чувствам горд с професията си, единствено и само, когато има страдание. Гордост и страдание в нашият случай са синоними. Хората се сещат, че си професионалист, че си призван да служиш, че си от добрите и че помагаш, само когато има жертви и когато ги е страх.
Много ми се иска хората да ми дават поводи за гордост в дните, в които са добре и се чувстват сигурни и спокойни, защото това са дните, за които аз работя. Искам да се гордея с професията си в тези дни, а случаите, в които има страдание и болка да са по-скоро изключение, отколкото правило.
(…)
Знаеш ли, преди време беше цинично, но сега е тъжно и безнадеждно. Тъжно е, че хората разпознават мен като полицай в истинският смисъл на думата, само когато страдат. И е тъжно, и е самотно!”
Снимка: СФСМВР
