Едва ли има човек, който да не е научил за зловещото убийство в Пловдив, за което „оправданието“ на младежите, които са го извършили, е, че „ловят педофили“.
На първо място, бихме желали да изразим искрени съболезнования на близките и роднините на убития мъж.
На второ място искаме да кажем, че колкото и шокиращо да е това убийство, то беше предизвестено и очаквано, и за съжаление няма да остане единствено.
Истината е, че години наред гледаме и се възмущаваме като граждани на насилието в училище между младежи. Десетките заснети и публикувани клипове на линчове и унижения на деца и младежи от техни връстници, които с подобен акт се превръщат в тарторите на училището и общностите, в които виреят. Виждали сме сигналите в самоубийствата на младежи, които се случиха, защото бяха тормозени от учители, връстници или родители – и тази смърт се случи на фона на масово знание и повсеместно мълчание. От всички.
Години наред гледахме как се публикуваха и гледаха масово клипове на „ловци на педофили“, които не само унижаваха – връзвайки, плюейки и биейки жертвите – но и се гордееха с този акт. Нещо повече: те бяха канени в студиа и превърнати в модел за справяне с проблеми.
Години наред гледаме деца и младежи с тротинетки, които ги управляват нагло, рисково и безнаказано, изпреварвайки коли и подигравайки се на „смотаняците“, които спазват правилата.
Виждаме разпада на семейството и институциите, разпада на държавата, липсата на мерки и санкции. Липсата на общество, което да реагира, и институции, които да санкционират. Децата и младежите формират своите ролеви модели, гледайки и следвайки лица, размахващи автомати, връстници, които карат скъпи автомобили с 200 км/ч, докато дишат райски газ, и „ловци на педофили“, които биват героизирани.
И ето докъде стигнахме. Група деца на възраст между 14 и 17 години примамва човек, пребива го до смърт, гаври се с него, а част от тях просто гледат и снимат. В тяхната собствена представа те не са извършители – те са герои. Защото точно този модел им е показван, толериран и възнаграждаван с внимание години наред. Убийството на Младежкия хълм в Пловди не е изключение, изскочило от нищото. То е логичният завършек на един процес на атомизиране, в който всяко дете е оставено само пред екрана, а възпитанието е делегирано на алгоритъм.
Институциите, които трябваше да сработят
Защото това не е трябвало да се случи. И нямаше да се случи, ако беше сработила поне една от многото институции, които съществуват именно за да не се стига дотук.
Има Местни комисии за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните. Има отдели „Закрила на детето“ и Държавна агенция за закрила на детето. Има педагогически съветници и училищни психолози. Има младежки центрове и центрове за подкрепа и личностно самоусъвършенстване. Има детски педагогически стаи в МВР. Има прокуратура. Има Съвет за електронни медии. Има закони.
Всяка една от тези институции би трябвало да прави няколко неща едновременно:
- Да прави превенция – да работи с децата в риск, преди рискът да се превърне в трагедия;
- Да създава и задава модели – здрави, различни от тарторите с автоматите и хайката;
- Да следи и алармира за опасни групи, действия и поведение – за клиповете, за общностите, за онлайн „игрите“ на саморазправа; и
- Да санкционира – защото превенцията без последствие е просто пожелание.
Нито едно от тези неща не се случи ефективно. Няма кой да следи. Няма кой да алармира. Няма кой да санкционира. А когато няма реакция, децата правят единствения логичен извод: че всичко е позволено.
Няколко въпроса, на които някой дължи отговор
И тук идват въпросите, които държавата се надява да заглъхнат заедно с новината.
Колко от тези младежи бяха влезли в полезрението на класните си ръководители? С колко от тях е работил психолог или педагогически съветник? Колко от тях бяха попадали пред очите на Местните комисии за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните или на детската педагогическа стая?
Защото да примамиш човек, да го пребиваш, докато снимаш, да качиш клипа и после да го свалиш, когато разбереш, че „простият бой“ се е оказал убийство – това не е внезапен изблик. Това говори за системност, за организираност, за престъпен ум и намерения, които се градят с години. Никой не става убиец от днес за утре. Зад това стоят години индикации – сигнали, поведение, клипове, предупредителни знаци – които множество хора, зовящи се професионалисти, най-спокойно проспаха.
А щом тези деца са били толкова дълго „невидими“ за цялата система, остава най-страшният въпрос: колко още такива има в момента? И колко убийства и саморазправи ни чакат в бъдеще, докато чакаме следващия брифинг?
Какво пише в програмата и какво липсва?
На фона на всичко това си струва да отворим политическата програма на управляващата „Прогресивна България“ и да проверим какво е заложено по темата за децата и младите хора.
За честност: там има правилни думи. В раздела за младежка политика се говори за „превенция на социалната изолация, рисковото поведение и ранното отпадане от училище“, за достъп до психологически услуги. В здравеопазването – за „програми за психично здраве и превенция на зависимости“. В сигурността – за борба с наркотиците „особено сред подрастващото поколение“. В спорта дори се появява думата „ролеви модели“: спортистите като „поведенчески ролеви модели сред подрастващите“, а училищният спорт – като „превенция срещу агресията и порочните зависимости“. Има и подкрепа за деца и семейства в риск.
Но ето какво липсва – и то е повече от онова, което го има.
В цялата програма не се среща нито веднъж понятието „противообществени прояви“. Няма ги думите „малолетни“ и „непълнолетни“. Няма ги Местните комисии. Няма нито дума за онова, което току-що се случи в Пловдив – за групите, които се самоорганизират онлайн, за хайката като забавление, за клиповете на насилие. Няма механизъм за следене и алармиране за опасни групи. Няма санкция – има само „среда“. Ролевите модели съществуват единствено през спорта, а онлайн средата, която реално произвежда моделите, следвани от нашите деца, не е разпозната като риск.
И най-важното: всичко е формулирано като приоритет, като посока, като добро пожелание. Никъде няма срок. Никъде няма бюджет. Никъде няма конкретна институция, натоварена да свърши работата и да отговаря, ако не я свърши. Програмата залага на превенция, чрез среда, но не и на пряка интервенция върху проявите. А децата не убиват „в средата“. Те уубиват на Младежкия хълм в Пловдив.
В навечерието на 100 дни управление държавата е погълната от друго. От битки и спорове за бюджета. От президентска кампания. От вечния сблъсък кой кого.
А през това време децата и младите хора на България умират – в катастрофи, предизвикани от връстници на 200 км/ч, или се превръщат в убийци, повярвали, че вършат добро. И в двата случая губим цяло поколение, а конкретни действия за промяна няма.
Не искаме поредните съболезнования. Не искаме поредния кръгъл брифинг и поредната „работна група“. Искаме институциите, които плащаме да съществуват, най-сетне да си свършат работата – да правят превенция, да задават модели, да следят, да алармират и да санкционират.
Защото следващото убийство също вече е предизвестено. Въпросът е само дали ще изчакаме и него, преди да реагираме.
*Заглвието е препратка към творбата на Габриел Гарсия Маркес -“Хроника на една предизвестена смърт”
