Направихме анализ на управленската програма, приета на заседание на Министерски съвет, проведено на 12 август 2026 г. Ето какво установихме: Програмата мълчи там, където гражданинът е най-уязвим. Предвижда обществен ред без стратегия и сигурност без хора! А как стигнахме до този извод? Прочетете анализа ни!
Има един прост тест за всяка управленска програма: започва ли тя от човека, или от институцията. Раздел 8 „Обществен ред и сигурност” от програмата за управление 2026–2030 не издържа този тест. Той е написан от гледна точка на ведомството – какво прави МВР, кои му са дейностите, кои закони ще се изменят – а не от гледна точка на това от какво реално се страхуват и от какво се нуждаят хората в България. Резултатът е политика без адресат: сигурност, обещана на някакъв безличен „гражданин изобщо”, който не остарява, не живее в обезлюдено село, не става жертва на измама и няма деца в риск.
Това не е дребен реторичен недостатък. То определя всичко останало – какви мерки се избират, как се мери успехът и кои институции изобщо влизат в кадър.
Първият дефицит: няма стратегия
Най-показателното в раздела е онова, което липсва – визия. Програмата пръска стратегически документи с лека ръка навсякъде другаде: предвижда национални стратегии за детето, за демографското развитие, за активния живот на възрастните хора, за киберсигурност, за индустрията 2026-2035, за научните изследвания, за жилищната политика, дори за културата 2027-2037 и за физическата активност. За обществения ред и вътрешната сигурност – сферата, която докосва ежедневието на всеки – стратегически документ няма.
Парадоксът е унизителен за приоритета: държавата смята за необходимо да има стратегия за физическата активност на населението, но не и за неговата сигурност. А без стратегия няма нищо от онова, което прави политиката политика – няма подредени по важност заплахи, няма национални цели, няма обвързване на ведомствата, няма финансова рамка, няма измерители. Остава администриране на текущи дейности, закачени за поредните изменения на Закона за МВР. Управление без компас.
Вторият дефицит: няма анализ на потребностите
Политиката, която не тръгва от диагноза, е пожелание. В целия Раздел 8 няма нито анализ на реалната виктимизация, нито измерване на чувството за сигурност, нито картина на това как рискът се разпределя по територии и общности. Красноречиво е, че единственият „анализ на потребностите”, записан като конкретна мярка в цялата 208-странична програма, е в демографската част и се отнася до регионите – не до сигурността.
Затова и „очакваните ефекти” в раздела са върволица от качествени пожелания: „повишена ефективност”, „повишено доверие”, „намаляване на травматизма” – без нито едно базово число, без нито една целева стойност. Дори когато текстът сам признава нуждата от промяна и обещава при пътната безопасност преход към „управление, основано на измерим обществен резултат”, той не назовава този резултат. Колко по-малко загинали? До кога? Мълчание. Политика без критерий за успех е политика, чийто провал е невъзможно да се докаже – а следователно и невъзможно да се коригира.
Третият дефицит: сляпота за възрастта и демографията
Демографската криза е обявена за хоризонтален приоритет на програмата – но щом стигнем до сигурността, тя изчезва. А точно тук е най-нужна.
Възрастните хора са свръхуязвими към точно определени престъпления – телефонните и онлайн измамите, „ало-измамите”, финансовата злоупотреба – които ограбват български пенсионери всеки ден. Нито една таргетирана мярка. Обезлюдените, застаряващи региони, където полицейското присъствие изтънява, а времето за реакция расте с всяка закрита структура – извън фокуса. Жертвите на домашно насилие, хората с увреждания, изолираните общности – липсват. Децата и младежите се появяват само веднъж и то като обект на „специализирани полицейски проверки”.
Сигурност, кроена по мярката на институцията вместо по мярката на хората, неизбежно оставя най-слабите незащитени – защото именно те най-рядко влизат в статистиката на проверките и най-трудно се защитават сами.
Четвъртият и най-тежък дефицит: превенция без институциите на превенцията
Тук критиката става най-остра, защото тук пропускът е най-необясним.
Програмата говори за превенция на детската престъпност, но я свежда до едно-единствено изречение: „специализирани полицейски операции и проверки по линия на превенцията на детската престъпност”. Тоест единственият инструмент за работа с деца в раздела за сигурност е полицейско-репресивен по своята същност. А в същото време държавата вече разполага с изградена, законоустановена мрежа точно за тази цел – и програмата я подминава, все едно не съществува.
Централната комисия за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните и местните комисии във всяка община не се споменават нито веднъж в цялата програма. Това е мрежата, която по закон координира превенцията на терен – обществени възпитатели, консултативни кабинети, работа с деца в риск, възпитателни мерки. Ако тази система работи – защо не е в програмата? Ако не работи и трябва да се реформира – защо и това не е записано? Мълчанието е най-лошият възможен избор, защото оставя ключов превантивен механизъм без мандат, без ресурс и без посока за четири години напред.
Държавната агенция за закрила на детето също отсъства от логиката на сигурността. Тя се появява само косвено – през Национална стратегия за детето, Национална програма за превенция на насилието и злоупотребата с деца 2027–2030, Национална информационна система за деца – но всичко това е затворено в социалния раздел, откъснато от частта за обществен ред. Закрилата на детето и противодействието на детската престъпност вървят по два успоредни, несрещащи се коловоза – при все че става дума за едни и същи деца.
Министерството на труда и социалната политика присъства като водещо по демографската и социалната политика, но огромният му превантивен капацитет -социалните услуги, подкрепата за семейства в риск, картографирането на децата в екстремна бедност – не е свързан с нито една мярка за сигурност. Социалната превенция и полицейската превенция отново са в отделни коловози, които не се пресичат.
Общият знаменател: фрагментирана превенция вместо система
Всички изброени дефицити водят до едно и също. Съвременната превенция на престъпността не е полицейска задача – тя е съвместна работа на полицията, органите за закрила на детето, социалната система, местните комисии, образованието и общините. Програмата разкъсва тази верига на несвързани парчета: сигурността е оставена почти изцяло на МВР и формулирана репресивно; закрилата на детето е изнесена в социалния раздел; демографията – в трети. Никъде нишките не се събират в обща архитектура.
Затова и крайната картина е на програма, която говори за превенция, но проектира реакция; която обявява демографската криза за приоритет, но не я вижда в сигурността; и която ражда стратегии за почти всичко, но оставя обществения ред без стратегия, без диагноза на потребностите и без институциите, създадени именно за да предпазват хората, преди да се стигне до престъпление.
За управленски документ с хоризонт 2030 г. това не е пропуск в детайла. Това е пропуск в замисъла.
